Преди да увиснат на въжето

— Някога тук имаше крепост. Тук беше западната граница на империята, преди първите заселници да минат проходите и да се установят в долините от другата страна на планините.

Днес мястото беше обрасло с груби бурени и трънливи храсти. Първия магус слезе от каруцата, примижа, разкърши гръб и раздвижи крака. Все още имаше състарен и болнав вид, но сега поне лицето му изглеждаше по-свежо.

— И тук свършва моята почивка — въздъхна той. — Тази каруца ни служи добре, животните също, но проходите са прекалено стръмни за коне.

Сега Джизал видя пътеката. Едва забележима линия, която се виеше на зигзаг нагоре между високи туфи трева и отвесни канари и чезнеше зад билото на високия масив.

— Доста дълъг път — каза той.

— Хм, това е само първото възвишение, което ни чака днес — отвърна Баяз. — А след него има много други. Дори ако всичко върви по план, ще прекараме най-малко седмица в тези планини, момчето ми.

Джизал не посмя да попита какво да очаква, ако нещата не се развиеха по план.

— Ще носим малко багаж. Чака ни дълъг стръмен път нагоре. Вода и всичката останала ни храна. Също топли дрехи, защото нагоре ще е ужасно студено.

— Ранната пролет може би не е най-подходящото време за прекосяване на планини — измърмори едва чуто Лонгфут.

Баяз рязко извърна поглед към него.

— Бих казал, че най-подходящият момент да преминеш което и да било препятствие е винаги когато се окажеш от неподходящата му страна! Или може би предпочиташ да останем тук да чакаме лятото?

Навигаторът постъпи умно, прецени Джизал, като предпочете да не отговаря на въпроса.

— В по-голямата си част проходът е закътан, така че времето няма да е основният ни проблем. Ще имаме нужда от въжета обаче. Макар и тесен, в Старите времена пътят беше добър, но оттогава е минало много време. Може на места да е отнесен от пороите или да се е свлякъл в клисурата, кой знае? Може да се окаже, че ни чака доста катерене.

— Нямам търпение — промърмори Джизал.

— И сега иде ред на това. — Магьосникът отвори една от почти празните вече торби и разбута настрани сеното.

На дъното й лежеше кутията, която бяха взели от Кулата на Създателя — тъмен предмет върху белезникавата изсушена трева.

— И на кого се пада късметът да мъкне тая гад? — Логън извъртя нагоре очи изпод гъстите си вежди. — Искате ли да теглим чоп? Не, така ли?

Никой не му отговори и той изсумтя, докато подпъхваше ръце под кутията. Издърпа я през ръба на каруцата и единият й край изскърца пронизително, провлачвайки се по дървото.

— Е, май ще съм аз тогава. — Вените се издуха на врата му, докато слагаше кутията върху едно одеяло.

Гледката на кутията никак не допадна на Джизал — твърде много спомени. За потискащите коридори в Кулата на Създателя. За мрачните истории на Баяз за магия, демони и Другата страна. За факта, че това пътуване имаше цел, която той не разбираше, но само мисълта за нея му беше достатъчно неприятна. Зарадва се, когато най-накрая Логън уви кутията в одеялото и я сложи в раницата си — далеч от очите, ако не далеч от мислите му.