Шутът на кралицата

— Няма — каза той простичко. — Давам ти думата си за това.

— Значи ще гадаеш за нас? — настоя негова светлост.

Поколебах се.

— Ако зададете един въпрос заради мен — започнах да се пазаря с тях.

— Какъв е той? — попита Джон Дий.

— Дали съпругът ми е жив или мъртъв — казах. — Това е всичко, което искам да знам. Дори не питам за бъдещето, дали ще го видя отново. Ще бъда щастлива само да знам, че е жив.

— Нима го обичаш толкова много? — попита скептично лорд Робърт. — Твоя млад човек?

— Да — казах простичко. — Не мога да се успокоя, докато не разбера, че е в безопасност.

— Ще попитам ангелите, а ти ще гадаеш за мен — обеща Джон Дий. — Тази вечер?

— Когато Дани заспи — казах. — Не мога да го направя, докато се ослушвам да чуя къде е.

— В осем часа? — попита лорд Робърт. — Тук?

Джон Дий хвърли поглед наоколо:

— Ще помоля мъжете да донесат масата и книгите ми.

Лорд Робърт забеляза колко малка е стаята и изсумтя нетърпеливо:

— Тя винаги прави така — каза раздразнено. — Никога не настанява приятелите ми в най-хубавите стаи. Поболяла се е от ревност към тях. Ще й кажа…

— Има много място — каза Дий миролюбиво. — А и със сигурност й е неприятно да идваш с голяма свита, след като сигурно се е надявала да си само на нейно разположение. Не трябва ли да отидеш при нея сега?

Лорд Робърт тръгна неохотно към вратата.

— Елате с мен — каза той. — Елате и двамата, и ще изпием по чаша ейл да отмием прахта от пътя.

Поколебах се.

— Не мога да дойда — казах, когато той задържа вратата отворена, за да мина.

— Какво?

— Тя не ме приема — казах неловко. — Не ме допуска да седя при нея.

Тъмните вежди на Робърт рязко се сключиха.

— Казах й, че трябва да те задържи при себе си като нейна компаньонка, докато решим къде трябва да живееш — каза той. — Къде се храниш?

— На масата за прислужниците. Не седя със съпругата ви.

Той пристъпи бързо към стълбите, а после се спря и се върна.

— Ела — каза той, като ми подаде ръка. — Аз съм господар тук, не е нужно да влизам в спор, за да бъдат изпълнени желанията ми. Просто ела, и ще вечеряш с мен сега. Тя е глупава жена, която не възнаграждава онези, които служат вярно на съпруга й. Ревнива жена, която мисли, че едно хубаво лице е по-добре да се гледа отдалече.

Не се приближих до протегнатата му ръка. Усмихнах му се спокойно, без да напускам мястото си в прозоречната ниша.

— Милорд — казах. — Предполагам, че се връщате в двора след няколко дни?

— Да — каза той. — И какво от това?

— Ще ме вземете ли със себе си?

Той изглеждаше изненадан:

— Не знам. Не бях мислил.

Почувствах как усмивката ми преминава в смях:

— Така си и помислих — казах. — Значи може да се наложи да остана тук за още няколко седмици?

— Да. И следователно?

— И следователно не бих искала да предизвиквам гняв у съпругата ви, ако смятате да нахлуете и да профучите отново навън като пролетен вятър, нарушил покоя на овощната градина.