Шутът на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #5
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Шутът на кралицата». Краткое содержание книги:
Лицето му, разкривено от гняв, постепенно се отпусна, но той продължи да държи здраво ръцете й.
— Наистина съм грешник — каза той. — Но, слава на Бога, поне не съм обезумял.
Устата й потрепери, после тя отново нададе вой, като вдигна очи към суровото му лице: от очите й се лееха сълзи, от устата й се откъсваха ридания.
— Не съм обезумяла, болна съм, Робърт — каза тя отчаяно. — Поболях се от скръб.
Той срещна погледа ми над главата й.
— Доведи госпожа Одингсел — каза кратко. — Тя знае какво да прави.
Стоях като вкаменена, гледайки как Ейми Дъдли скърца със зъби и се гърчи в краката на съпруга си.
— Какво?
— Доведи госпожа Одингсел.
Кимнах и излязох от стаята. Половината хора от домакинството се навъртаха на площадката пред стаята.
— Вървете да си гледате работата! — казах рязко, а после затичах по дългата галерия. Открих госпожа Одингсел, седнала пред малък огън в един студен ъгъл на стаята.
— Нейно благородие плаче, а негова светлост ме изпрати да ви повикам — казах дръзко.
Тя веднага се изправи на крака, без да се изненада, и тръгна бързо надолу по галерията. Аз почти тичах до нея.
— Това случвало ли се е преди? — попитах.
Тя кимна.
— Болна ли е?
— Той лесно я разстройва.
Запечатах думите в ума си, предположих, че това са лъжите на предана служителка.
— Винаги ли е била такава?
— Когато бяха млади и влюбени, това минаваше за страст. Но тя беше спокойна единствено когато той беше в Тауър — с изключение на времето, когато принцесата също беше хвърлена в тъмница.
— Какво?
— Тогава се поболя от ревност.
— Та те бяха затворници! — възкликнах. — Едва ли са танцували заедно на балове с маски.
Госпожа Одингсел кимна.
— В нейното съзнание те бяха любовници. А сега той е свободен, и тя знае, че той се вижда с принцесата. Това ще й разбие сърцето. Не го казвам в преносен смисъл. Тя ще умре от това.
Бяхме пред вратата на доктор Дий. Сложих длан върху ръката й:
— Нейна болногледачка ли сте? — попитах.
— По-скоро неин пазач — каза тя и тихо влезе вътре.
За тази вечер се отказахме от гадаенето, но на другия ден, когато лейди Дъдли остана в стаята си и не се виждаше никъде, доктор Дий ме помоли за помощ при тълкуването на едно пророчество, което според него можело да се отнася за кралицата. Трябваше да му прочета поредица от привидно несвързани гръцки думи, които той внимателно написа. Всяка от тях имаше числена стойност. Срещнахме се в библиотеката — помещението беше леденостудено, защото не се използваше. Робърт поръча да запалят огън в огнището, а един слуга дойде и разтвори капаците на прозорците.
— Прилича на шифър — отбелязах, след като слугите приключиха и отново останахме сами.
— Това е шифърът на древните — каза той. — Може би са знаели дори кода на живота.
— Код на живота ли?
— Ами ако всичко е било създадено от едни и същи неща? — попита ме той внезапно. — Пясъкът и сиренето, млякото и земята? Какво, ако зад илюзията за различие, отвъд външната им обвивка всъщност, в света има само една форма, и човек може да я види, да я нарисува, дори да я пресъздаде?
Поклатих глава:
— Какво тогава?
— Тази форма ще бъде кодът за всичко — каза той. — Поезията, която крие сърцето на света.
Дани, който спеше на широкото столче за крака до мен, докато пишех, се размърда, събуди се и седна, озъртайки се усмихнато. Лъчезарната му усмивка стана още по-широка, когато видя лицето ми.
— Здравей, момчето ми — казах нежно.
Той се смъкна от столчето и започна да щапука към мен, като се държеше предпазливо с ръка за стола си, а после за моя, за да се закрепи. Хвана една гънка на роклята ми и внимателно вдигна поглед към лицето ми.
— Много е мълчалив — каза тихо Джон Дий.
— Той не говори — казах, като се наведох усмихнато към извърнатото нагоре лице на Дани. — Но не е глупав. Знам, че разбира всичко. Носи разни неща и знае имената им. Знае собственото си име — нали, Дани? Но не говори.
— Винаги ли е бил такъв?
Страхът стисна сърцето ми: страхът, че не знаех нищо за това дете, а ако признаех, че не знам, някой можеше да ми го отнеме. Той не беше мое дете, не беше роден от мен, но майка му го беше сложила в ръцете ми, а баща му беше мой съпруг, и каквото и да дължах на своя съпруг Даниел по отношение на любовта и дълга, то можеше да бъде изкупено от грижата ми за неговия син.
— Не знам, той беше с кърмачката си в Кале — излъгах. — Тя ми го доведе, когато градът беше под обсада.
— Може да е изплашен — предположи Джон Дий. — Видял ли е боевете?
Сърцето ми се сви: почувствах присвиването като болка. Погледнах го невярващо: