Шутът на кралицата

— А запази ли дарбата си? — попита тихо Джон Дий. — Винаги съм мислил, че ангелите навестяват само девици.

Замислих се за миг. Не можех да забравя, че последния път, когато го бях видяла, той беше съветник на епископ Бонър. Спомних си жената, която бе присвила осакатените си пръсти в скута. Спомних си мириса на урина в малката стая и топлата влага в панталоните ми, и срама си.

— Не знам, сър — казах, със съвсем тих глас.

Робърт Дъдли долови смущението в гласа ми и погледна бързо от мен към приятеля си.

— Какво има? — попита остро. — Какво става?

Доктор Дий и аз си разменихме странен съучастнически поглед: този на тайния мъчител към безмълвната му жертва, поглед, изпълнен със споделен ужас. Той не каза нищо.

— Нищо — казах.

— Странно нищо — каза лорд Робърт, тонът на гласа му стана по-суров. — Ти ми кажи, Джон.

— Тя беше доведена пред Бонър — каза Джон Дий кратко. — Ерес. Бях там. Обвиненията бяха снети. Освободиха я.

— Боже мой, сигурно си се напикала от страх, Хана! — възкликна Робърт.

Улучи целта толкова точно, че бузите ми пламнаха и се изчервиха, и притиснах сина на Даниел към себе си. Джон Дий ме стрелна с кратък извинителен поглед.

— Всички се страхувахме — каза той. — Но на този свят всички правим, каквото трябва да правим, Робърт. Всички правим най-доброто, което можем. Понякога носим маски, понякога можем да бъдем себе си, понякога маските са по-истински от лицата. Хана не предаде никого и очевидно самата тя беше невинна. Беше освободена. Това е всичко.

Лорд Робърт се наведе и сграбчи най-праволинейния, най-усърдния шамбелан на епископ Бонър за ръката:

— Това е всичко, наистина. Не бих искал тя да бъде изтезавана, тя знае твърде много. Радвам се, че си бил там.

Джон Дий не се усмихна в отговор.

— Никой не беше там по свой избор — каза той. — Не само тя беше невинна, имаше много други, които бяха изпратени да бъдат жигосани и изгорени.

Преместих поглед от единия мъж към другия, питайки се на кого всъщност са верни. Сега поне знаех достатъчно, за да не питам, и да не се доверявам на никой отговор.

Лорд Робърт се обърна отново към мен:

— А при това положение имаш ли все още дарбата си, макар да си загубила девствеността си?

— Проявява се толкова рядко, че е трудно да се каже. Но имах истинско видение в Кале, след сватбата си: видях как конница нахлува по улиците.

Затворих очи, за да не допусна спомена.

— Видяла си французите да влизат в Кале? — попита невярващо лорд Робърт. — Мили Боже, защо не ме предупреди?

— Щях да го направя, ако разбирах какво съм видяла — отвърнах. — Не се съмнявайте в мен. Щях да дойда веднага, ако можех да разбера какво виждам. Но беше толкова неясно. Видях жена, която беше посечена, докато бягаше от тях, и викаше… — млъкнах насред изречението. Нямаше да кажа дори на тези радващи се на доверието ми мъже, че ми беше извикала да взема сина й. Сега Дани беше мой. — Бог знае, че бих предупредила тази жена… макар че… не бих искала никой да загине от такава смърт.