Ще бъда при вас следващата седмица.
РД
Ейми Дъдли реагира хладно, с голямо достойнство. Не накара слугите да обърнат къщата надолу с главата, за да я подготвят за пристигането му, не повика съседите и васалите на пиршество. Погрижи се сребърните съдове и калаените супници да бъдат лъснати допълнително, и да постелят най-хубавите чаршафи за леглото й, но с изключение на това, не направи специални приготовления за завръщането на негова светлост. Само аз виждах, че тя чакаше, както куче чака да чуе стъпките на господаря си на прага: никой друг не би забелязал напрежението в тялото й всеки ден, от пукването на зората, когато той можеше да подрани, до здрач, когато той можеше да закъснее. Тя започна да си ляга веднага щом се стъмнеше, сякаш дните на чакане бяха толкова непоносими, че искаше да проспи часовете, когато не беше вероятно той да пристигне.
Най-сетне, в петък, когато нямаше каква храна да му предложим, освен шарани от крепостния ров, видяхме свитата му да се задава по алеята, със знамето му начело на движеща се в тръс колона от ездачи, с равна стъпка, двама по двама, блестящи в ливреята на неговия дом, Робърт пред всички тях, като млад крал, а зад него — присвих очи срещу ниското зимно слънце, което грееше към мен — яздеше Джон Дий, преподобният и уважаван католически свещеник, помощник на епископ Бонър.
Пристъпих до прозореца в горната галерия, където играех с Дани, за да мога да видя посрещането на Робърт Дъдли. Предната врата на къщата беше широко разтворена и Ейми Дъдли стоеше на най-горното стъпало, сключила ръце пред себе си, самото олицетворение на смирена сдържаност, макара да знаех, че изпитва буен копнеж да бъде с него. Чувах как останалите от домакинството тичат надолу по стълбите и се хлъзгат по полираните дъски на пода, за да са по местата си, когато почетният гост влезеше в коридора.
Лорд Робърт дръпна юздите на коня си и спря, скочи от седлото, метна юздите на един чакащ коняр, подхвърли някаква реплика през рамо към Джон Дий, поклони се и целуна ръка на съпругата си, сякаш беше отсъствал две нощи, а не през по-голямата част от брачния им живот.
Тя хладно направи реверанс, а после се обърна към мистър Дий и кимна, без да хаби любезностите си за помощника на епископа. Усмихнах се: на Робърт надали щеше да му хареса да види стария си приятел пренебрегнат: тя постъпваше като глупачка, че се отнасяше така хладно към него.
Вдигнах Дани, който дойде при мен охотно, с лъчезарната си усмивка, но без да казва нищо, и тръгнах надолу по големите стълби към залата. Членовете на домакинството се бяха събрали, строени, сякаш бяха армия в очакване на войскови преглед, начело със сър Джон Филипс и съпругата му. Милорд стоеше, окъпан в светлина, на вратата, широките му рамене докосваха страничните греди, усмивката му беше уверена.
Както винаги се удивих на неговия блясък. Годините на затворничество не бяха оставили по него тежки белези — само две дълбоки вдлъбнатини от двете страни на устата му и някаква суровост в дълбините на очите му. Изглеждаше като човек, който е понесъл трудности и се е научил да живее със съзнанието за поражение. С изключение на тази сянка, той беше същият млад мъж, когото бях видяла да върви заедно с един ангел на Флийт Стрийт преди пет години. Косата му още беше тъмна, гъста и чуплива, погледът — все така предизвикателен и ясен, устата — готова да се усмихне широко, а цялата му осанка — като на принц, какъвто и можеше да бъде.
— Много се радвам, че съм с вас — обърна се той към всички тях. — И благодаря на всички ви, задето сте служили така добре на мен и семейството ми, докато отсъствах — той замълча. — Сигурно нямате търпение да научите новини за кралицата — каза той. Хвърли поглед нагоре към стълбите и за първи път ме видя облечена като жена. Удивеният му поглед обхвана скъсената рокля, която си бях ушила с помощта на госпожа Одингсел, тъмната ми коса, пригладена назад под шапчицата, тъмнокосото дете на хълбока ми. Той ме погледна озадачено, а после отново, позна ме въпреки роклята, после поклати объркано глава, но продължи да говори:
