Шутът на кралицата

— Хана? Наистина ли си ти?

Слязох бавно по стълбите, давайки си сметка за присъствието на съпругата му зад него, все още застанала в рамката на вратата.

— Милорд — казах. Стигнах до най-долното стъпало и му направих реверанс.

— Никога не бих те познал — каза той невярващо. — Ти си повече от момиче, Хана. Ти си зряла жена, и най-после си захвърлила панталоните! Наложи ли се да се учиш отново да ходиш, съвсем отначало? Покажи ми обувките си! Хайде! На високи токове ли си? И с бебе на ръце? Това е истинско преобразяване!

Усмихнах се, но чувствах как очите на Ейми се забиват в мен като свредели.

— Това е синът ми — казах. — Благодаря ви, че ни измъкнахте от Кале.

Лицето му помръкна за миг:

— Иска ми се да можех да ги спася всичките.

— Имате ли новини от града? — попитах го. — Съпругът ми и семейството му може още да са там. Препратихте ли писмото ми?

Той поклати глава:

— Дадох го на пажа си и му казах да го даде на някой рибар, който навлиза навътре във френските морета, и да го помоли да го предаде на някой френски кораб, ако срещне такъв, но не можах да направя повече за теб. Не сме чули нищо за мъжете, които бяха пленени. Дори не сме започнали с предложенията за мир. Крал Филип ще ни държи във война с Франция възможно най-дълго, а кралицата не е в състояние да спори. Ще има някаква размяна на пленници и някои мъже ще бъдат изпратени у дома, но Бог знае кога — той поклати глава, сякаш за да прогони спомените за падането на непревземаемата крепост. — Знаеш ли, никога преди не съм те виждал в рокля. Преобразена си!

Опитах се да се засмея, но видях, че Ейми идва да повика съпруга си.

— Сигурно искаш да се измиеш и да смениш дрехите, с които си яздил — каза тя решително.

Робърт й се поклони.

— В спалнята ти има топла вода — каза тя.

— Тогава ще се кача — той хвърли поглед през рамо. — А някой трябва да покаже на Дий къде да отседне. — Свих се и се отдръпнах, но негова светлост не забеляза. Провикна се: — Хей, Джон — виж кой е тук!

Джон Дий излезе напред и видях, че беше по-променен от Робърт. Косата му бе посивяла на слепоочията, очите му бяха потъмнели от умора. Но излъчването му на увереност и вътрешен покой бе силно като всякога.

— Коя е тази дама? — попита той.

— Мистър Дий, аз съм Хана Карпентър — казах предпазливо. Не знаех дали ще признае, че за последен път се бяхме срещнали на най-ужасното място в Англия, когато бях изправена на съд и се борех за живота си, а той бе мой съдник. — Бях Хана Грийн. Юродивата на кралицата.

Той бързо ме погледна отново, а после бавна, сърдечна усмивка плъзна от очите към устните му.