Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Божичко, майко! Преди ти беше добра. Какво е станало с теб?
Тя сериозно погледна сина си.
— Не знам, Том.
— Отначало ти ни се заканваше с оня крик, а сега едва не си набила някакъв полицай. — Том тихо се разсмя, протегна ръка и нежно потупа майка си по голото стъпало. — Същинска вещица си станала — каза той.
— Том.
— Да!
Тя дълго се колеба.
— Том, ей този полицай… ни нарече… оки. Каза: „Ние не искаме тук да се задържат разни оки.“
Том следеше с внимателен поглед майка си, ръката му все още нежно лежеше върху босото й стъпало.
— Един човек ми каза за това — рече той. — Знам го вече. — Той замълча. — Майко, според теб аз лош човек ли съм? Трябваше ли да бъда затворен и да стоя толкова време там?
— Не — отговори тя. — Предизвикаха те и ти уби… Не. Защо ме питаш?
— Просто ей тъй. Щях хубаво да натупам този полицай.
Майката се усмихна доволна.
— Може би не трябваше да те питам това, защото и аз самата едва не го ударих с тигана.
— Майко, а защо не можем да останем тук?
— Той каза само това — ние не искаме тук да се задържат разни оки. Ако, казва, и утре ви видя тук, ще ви тикна в затвора.
— Ние не сме свикнали да играем по гайдата им.
— Така му отвърнах и аз. А той каза, че не сме си били в нашия край. Вие сте в Калифорния, казва. Тук те, изглежда, каквото си искат, това си правят.
Том рече смутено:
— Майко, искам да ти съобщя нещо. Ной… тръгна надолу.
Майката не разбра веднага думите му.
— Защо? — тихо попита тя.
— Кой го знае. Казва, че така било по-добре. Бил решил да остане край тази река и ме помоли да ти съобщя това.
— А какво ще яде? — попита тя.
— Не знам. Каза, че ще си лови риба.
Майката дълго мълча.
— Семейството се разпада — най-сетне продума тя. — Не знам… Нищо не мога да измисля. Нямам вече сили.
Том неуверено каза:
— Той няма да бъде зле, майко. Винаги е бил такъв един особен.
Майката хвърли смутен поглед към реката.
— Просто нищо не мога да измисля.
Том погледна редицата палатки и край една от тях забеляза Рути и Уинфийлд, които благоприлично разговаряха с някого. Рути стоеше, мачкайки с пръсти роклята си, а Уинфийлд ровеше с босия си крак земята. Том извика:
— Ей, Рути! — Момичето вдигна глава, видя кой го вика и затича към своята палатка, последвано от Уинфийлд. Том каза: — Тичай да извикаш нашите. Те спят под върбите. Да дойдат тук. А ти, Уинфийлд, върви при Уилсънови и им кажи, че скоро ще тръгваме. — Децата тозчас хукнаха да изпълнят поръчката му.
Том попита:
— А как е баба?
— Днес спа. Мисля, че е по-добре. Още спи.
— Хубаво. А колко месо ни остана?
— Малко. Четвърт свиня.
— Тогава трябва да напълним другото каче с вода. Ще вземем водата с нас. — Те чуха откъм върбите пискливия глас на Рути, която викаше мъжете.
Майката тикна по-навътре в огъня клоните и пламъците се издигнаха чак до черното котле. Тя каза:
— Да даде бог по-скоро да си отдъхнем! Да даде господ по-скоро да си намерим хубаво място!
Слънцето слезе по-ниско над неравната линия на хълмовете на запад. Водата в котлето буйно вреше. Майката се вмъкна под брезентовия навес и се върна оттам с пълна престилка картофи. Тя ги изсипа във врящата вода.
— Да даде бог по-скоро да можем да си изперем дрехите! Никога не сме ходили толкова мръсни. Даже не мия картофите, преди да ги варя. Чудя се защо! Сякаш сме станали съвсем други.
Мъжете се показаха сред върбите; очите им бяха подути, а лицата червени и подпухнали от дневния сън.
Бащата попита:
— Какво има?
— Трябва да тръгваме — отговори Том. — Един полицай иска това, гони ни оттук. И защо ще стоим повече на това място? Ще тръгнем по-рано, така може наведнъж да преминем пустинята. Имаме още към триста мили път.
Бащата рече:
— Мислех, че тук ще си починем както трябва.
— Не бива, татко. Трябва да продължим напред — каза Том. — Ной няма да дойде с нас. Той тръгна надолу по реката.
— Няма ли да дойде? Какво, глупакът му с глупак, е намислил? — И бащата се изсекна. — Мой грях — каза унило той. — Ной е грях, който ми тежи цял живот.
— Недей приказва така.
— Няма — рече бащата. — И не бих могъл — страшен грях.
— Трябва да се стягаме вече за път — каза Том.