Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Вие сте тук, защото вярвате… в себе си… в това да отдадете себе си на една мечта… за бъдещето… за възможности… трансформация… откровение… изкупление. Може би сред вас има такива, които ще бъдат сметнати за достойни… за истински достойни и истински желаещи да жертват илюзиите си… да жертват целия си свят… който е свят на илюзии… за тази крайна степен на мъдрост. След изкуплението идва предопределението… както Мария е била избрана сред другите жени… както Сара е заченала след цял живот безплодие… както Леда е била заплодена с двете семена на красотата и разрушението… така тези избрани пред вас са избрани… предопределени за по-висша съдба… за трансформация, на която вие ще станете свидетели. Ще почувствате по-висшата енергия… ще вкусите от величието… от небесната амброзия… позната преди само на създанията, които били наричани богове от невежите… и от децата, каквито всички сме били някога…
Чан стигна края на стълбата, огледа се диво, видя наблюдателния отвор и долепи лице до него.
И видя желязна катедрала, излязла от ада и натъкмена за дяволска служба.
На издигната върху сребристите тръби платформа имаше три големи хирургически маси, а до тях стойки, корита и медни кутии с машини. На масите лежаха три жени, овързани с кожени ремъци също като Анжелик в Института, голи, телата им бяха увити с ужасяващи хлъзгави черни маркучи. Лицата им бяха напълно скрити под черни маски, от които излизаха по-тънки маркучи — за всяко ухо, за очите, за носа и за устата, а косите им бяха увити с черно платно. Стъпалата на жената най-близко до кулата бяха сини точно като ръцете на Робърт Вандаариф.
До нея стоеше Д’Орканч със същата кожена престилка и работни ръкавици, които беше носил в Института, и със същия обкован с мед шлем, към който беше закачил друг маркуч, който влизаше в металната кутия, която представляваше устата на маската. В този маркуч графът говореше и по някакъв начин чрез него гласът му се усилваше и ехтеше в огромната зала. Зад Д’Орканч стояха четирима мъже със същите дрехи и със скрити лица. Хора от Института като Грей и Лоренц? А можеше ли някой от тях да е Оскар Вайланд?
Чан не виждаше основата на кулата. Къде бяха стражите? Къде беше Свенсон? На коя маса бе Селесте? Като че ли никоя от жените не беше в съзнание — как щеше да я отнесе?
Чу тракане откъм стълбата и се обърна. Стъпалата се виеха около желязна колона — но шумът идваше от вътрешността й. Той я докосна и усети трептене. Тракането му заприлича на шума от хотелските кухненски асансьори… възможно ли беше колоната да е куха? Как иначе можеха да се пренасят бързо неща от върха до долу? Но какво пренасяха сега?
Това бе неговият шанс. Когато това, което пращаха, стигнеше дъното, щяха да отворят кулата, за да го вземат — и в този момент той щеше да нахлуе вътре.
Сложи си очилата, подпря калъфката за възглавницата до стената и се хвърли напред.
Графът все още говореше. Чан не го беше грижа — все същите безсмислици, поредният цирков номер, който да омае клиентите. Какъвто и да беше истинският ефект на тази „трансформация“, той не се съмняваше, че е само прикритие за друга невидима мрежа от експлоатация и алчност.
Тракането спря. Чан прелетя по последната извивка и видя двама мъже с престилки, ръкавици и шлемове, наведени пред отвореното прозорче на асансьора — тъкмо бяха измъкнали един сандък с железен обков и го товареха на ръчна количка. Зад тях се виждаше отворената врата към платформата в залата, от двете й страни стояха мекленбургски войници. Чан прелетя покрай мъжете и количката и с вик се хвърли от стълбите към по-близкия войник, удари го в челюстта, заби коляно в ребрата му и го повали на земята. Преди другият да успее да извади оръжието си, Чан заби бастуна в корема му и войникът се преви на две (лицето му бе толкова близо, че Чан чу как зъбите му изтракаха). Заби камата под брадичката му и я измъкна също толкова бързо. Стана — мъртвият войник се свлече на пода, — обърна се към първия и го изрита по главата. Двамата с шлемовете го гледаха с тъпото неразбиране на жители на луната, които за първи път виждат варварството на човеците.
Чан се завъртя към отворената врата. Графът беше млъкнал и го гледаше. Чан чу някакъв шум зад себе си и без да поглежда натам, се хвърли през вратата точно когато двамата с каските засилваха количката към гърба му. Ъгълът й го закачи жестоко по дясното бедро, разкървави го, но не успя да го повали. Чан се олюля на платформата. От внезапната необятност на подобната на катедрала празнота над него му се зави свят. Опита да се ориентира. На платформата имаше още четирима мекленбурци — трима войници, които измъкнаха сабите си с едно бляскаво движение, и майор Блах, който спокойно извади черния си револвер. Чан се огледа диво — нямаше следа от Свенсон и не знаеше кой от мъжете с маските можа да е Вайланд, ако той изобщо беше тук, после погледна към шеметната височина и гъстия обръч маскирани лица, които прехласнато и напрегнато гледаха надолу. Нямаше време. Единственият път по-далеч от войниците водеше към масите и към Д’Орканч, който беше тръгнал да отреже пътя му към жените.