Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Сигурно бе отгатнал мислите ми, защото попита:
— Чувал ли си за филма „Пътуването на Съливан“ на големия режисьор Престън Стърджис? Той показва съвсем точно вижданията ми за киното.
— И…
— Разказва се за един блестящ режисьор, който жъне успехи в лекия комедиен жанр. Един ден решава да направи сериозен филм за бедните и изоставените. Действието се развива по време на голямата депресия от 1929 година, пътищата гъмжат от скитници, от хора, които мизерията е изхвърлила на улицата. Той отива при продуцента си и заявява, че иска да се предреши като просяк, да проведе разследване за живота на тези хора и да заснеме филм по него. Продуцентът отговаря, че идеята не е добра. „Подобно нещо не интересува никого. Бедните познават беднотията и не искат да я гледат на кино, само богаташите, които спят в коприна, си я представят във фантазиите си.“ Той обаче упорства, поема по пътищата, смесва се със скитниците, полицията го арестува и в края на краищата попада в затвора. Една вечер там прожектират някакъв филм на затворниците, една от онези леки и приятни комедии, и нашият режисьор, смаян, вижда как съкилийниците му се смеят, смеят се до припадък, пляскайки се по бедрата, забравили съдбата си… В този момент осъзнава какво е искал да му каже продуцентът.
— А вие, вие мислите, че продуцентът е бил прав.
— Да… Затова държа толкова на ритъма на действието. Не бих искал да се снимам във филм, който показва, че светът е грозен, мръсен, отблъскващ. Чиста измама е да наричаш подобно нещо „развлечение“. Много по-трудно е да накараш хората да го разберат, като им показваш някаква комедия. Велики са онези филми, които излагат на показ гадостта, мерзостта на света чрез смеха. Като „Да бъдеш или да не бъдеш“ на Любич или „Диктаторът“ на Чарли Чаплин… само че това се прави много по-трудно! Изисква страхотен ритъм. Затова ритъмът е от такова значение и затова не трябва да го губим.
Не говореше на мен, а на себе си. В този момент осъзнах колко сериозно си вършеше работата, към която привидно се отнасяше с такава лекота.
Попитах го как бе успял да стане това, което е. Да придобие смелостта да отстоява, да налага своя избор. Исках да разбера и за него, и за себе си. Попитах как човек става Кари Грант? Доста идиотски въпрос.
Той ме погледна с добродушния си поглед, оня, който влиза във вас и ви разтапя, и ми каза: наистина ли искаш да разбереш? Да, да, повторих аз. Имах усещането, че съм застанал на ръба на скала и ще падна.
Бил двайсет и осем годишен, когато напуснал Ню Йорк и отишъл в Лос Анджелис. Писнало му да тъпче на едно място на Бродуей. Научил, че в „Парамаунт“ търсели неизвестни актьори. Имали нужда от нови звезди. Вече били привлекли Марлене Дитрих и Гари Купър, но той им правел разни въртели. Заминал на едногодишна ваканция в Африка, откъдето изпращал телеграми, заплашвайки, че няма да се върне и ще се оттегли от киното! Тогава поканили Арчибалд Лийч на пробни снимки. На другия ден Шулбърг заявил, че го ангажират, но се налага да си смени името. Искал звучно име като Гари Купър или Кларк Гейбъл.
С приятелката си Фей Рей, която играела в „Кинг Конг“, и съпруга й седнали една вечер и започнали да търсят имена… Спрели се на Кари Локуд. Кари не било лошо, обаче Локуд никак не му харесвало. Това било мнението и на Шулбърг, който му подал лист хартия със списък от имена, сред които било името Грант.
За секунда се превърнал в Кари Грант. Сбогом, Арчибалд Лийч! Здравей, Кари Грант! Бил обсебен от Кари Грант. Искал да бъде съвършен. С часове се взирал в огледалото, инспектирал всеки сантиметър от лицето си и търсел начин как да изглежда по-добре. Четкал си зъбите, докато венците му не пуснели кръв. Винаги носел четка за зъби в джоба си и я изваждал, след като изпушел една цигара. По онова време пушел по една кутия на ден и се страхувал зъбите му да не пожълтеят. Подложил се на диета, вдигал тежести, намалил пиенето, подражавал на любимите си актьори: Чаплин, Феърбанкс, Рекс Харисън, Фред Астер. Имитирал ги, заимствал от тях разни детайли. Разказа ми например как тренирал да слага ръце небрежно в джобовете, за да си придава безгрижен вид, но толкова се притеснявал, че дланите му лепнели от пот и едва ги изваждал!