Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Да, бях сменил праведния и слабодушен баща за порочен и силен. И не съжалявах за това. Вървях по Крайбрежния и ми беше мъчно за съдията, но бях доволен от смяната. После си спомних за другия, който се навеждаше в мръсната стая над малоумния акробат и поднасяше шоколад към разплаканото му лице, спомних си и детето на килимчето пред камината и набития мъж с черен костюм, който се навеждаше над него с думите: „Само една хапка, момчето ми, че след малко ще вечеряме.“ И сега вече се обърках.
Затова престанах да мисля по този въпрос. Нямаше смисъл да се мъча да определям чувствата си към тях, след като бях загубил и двамата. Хората губят обикновено един баща, но при мен обстоятелствата се стекоха така странно, че аз загубих двама едновременно. Бях извадил на бял свят истината, а истината винаги убива бащата, бил той праведен и слабодушен или порочен и силен, и ти оставаш сам със себе си и с истината и не можеш да попиташ за нищо татко си, който и без това не може да ти отговори, а на всичко отгоре е и мъртъв.
На другия ден, когато се върнах в столицата, ме повикаха по телефона от Бърдънс Лендинг. Обади се някой си господин Петъс, който се оказа изпълнителят на завещанието на съдията. Той ми съобщи, че съдията е оставил цялото си наследство на мен — с изключение на няколко дребни подаръка за прислугата. Така аз ставах наследник на имота, който преди години съдията бе спасил с единствената си нечестна постъпка, постъпка, заради която аз, като непорочно оръдие на справедливостта, насочих пистолета към сърцето му.
Цялата история изглеждаше толкова налудничава и същевременно толкова логична, че след като оставих слушалката, избухнах в неудържим смях. Но преди да са спра, разбрах, че всъщност не се смея, а плача и повтарям до безсъзнание: „Горкият старик, горкият старик!“ Сякаш ледовете се пропукваха след дълга зима. А зимата беше предълга.
Глава девета
След тежък удар или криза, след първото сътресение и след като нервите престанат да пищят и се гърчат, човек привиква към новото състояние на нещата и му се струва, че не са възможни повече никакви промени. Приспособяваш се и си уверен, че новосъздаденото равновесие ще трае вечно. След смъртта на съдията Ъруин и след като се върнах в столицата, аз се чувствувах именно така. Струваше ми се, че историята е завършена, че играта, започнала преди много и много години, е изиграна, че лимонът е изстискан докрай. Но ако има нещо сигурно, то е, че никоя история няма край, защото историята, която ни се струва завършена, е само една глава от историята, която никога не свършва, и играта съвсем не е изиграна, изигран е само един гейм от нея, а играта има много и много геймове. Когато играта бъде прекратена, това означава, че вече се е стъмнило. Но денят е дълъг.
Малката игра, която Шефа играеше, още не бе завършила. Но аз почти бях забравил за нея. Бях забравил, че историята на съдията Ъруин, която сама по себе си изглеждаше така завършена, беше само една глава от по-дългата история на Шефа, която още не беше завършила и която от своя страна също беше само глава от една много по-голяма история.
Когато влязох в кабинета, Шефа ме погледна иззад бюрото и каза:
— Значи, успя да ми се измъкне, кучето му с куче.
Не отвърнах нищо.
— Аз не ти казах да го уплашиш до смърт, а само малко да го подплашиш.
— Той изобщо не се уплаши — казах.
— Тогава за какъв дявол направи тази щуротия?
— Аз те предупредих още на времето, че той не се плаши.
— Добре, но защо направи тази щуротия?
— Не искам да обсъждам въпроса.
— Добре, но защо направи тази щуротия?
— Ти глух ли си? Казах ти, че не искам да обсъждам този въпрос.
Той ме погледна малко изненадан, стана от стола и заобиколи бюрото.
— Извинявай! — И сложи тежката си ръка на рамото ми.
Аз се дръпнах.
— Извинявай — повтори. — Нали някога сте били близки приятели?
— Да.
Той се върна на стола си, вдигна голямото си коляно и го обгърна с ръце.
— А Макмърфи си е все още цял-целеничък — каза замислено.
— Да, Макмърфи си е цял-целеничък, но ако искаш да го шантажираш, намери си друг да ти събира материали за това.