![Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/0/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-vtora-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-566-5
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]». Краткое содержание книги:
— Ти ме нахрани. Не знам. Боя се. Ще ми отнемат всичко. Гласовете са толкова силни! — Той тръсна чорлавата си глава. — Сега не мога да мисля. Гласовете са много силни.
Той се обърна рязко и се отдалечи, олюлявайки се, изчезна в сенките.
— Гутулф! — извика Саймън. — Не ме оставяй!
Докосването на човешка ръка и звукът на човешки глас отново събудиха ужасяващите болки на Саймън. Отминаващите часове или дни, или седмици — отдавна се беше отказал да отчита времето — бяха започнали да се сливат в постепенно разрастващо се нищо. Носеше се сред мъгла, отдалечаваше се все повече от светлинките на заобикалящото го. Сега отново беше с ума си и изпитваше ужасни мъки.
Колелото се въртеше. Понякога, когато всички факли в леярната бяха запалени, той виждаше почернели от сажди мъже с маски да минават забързани покрай него, но никой не му промълвяше нито дума. Помощниците на Инч му носеха вода мъчително рядко, но дори когато го правеха, не си хабяха думите с него. На няколко пъти дори забеляза огромния надзирател безмълвно да наблюдава въртящото го колело. Странното беше, че Инч като че ли въобще не злорадстваше: той просто навестяваше страдащия Саймън, както стопанин би спрял за кратко, за да провери как се развива разсадът в зеленчуковата му градина, преди да продължи към друго свое задължение.
Болките в крайниците и корема му бяха толкова постоянни, че не си спомняше какво е да се чувстваш по друг начин. Търкаляха се из него, сякаш тялото му беше чувал, подхвърлян насам-натам от невнимателни докери. При всяко завъртане на колелото болката се втурваше към главата му и се засилваше, сякаш в един момент черепът му щеше да се пръсне, след това плъзваше през празните му, изтръпнали черва, за да се вгнезди отново в ходилата му, все едно беше стъпил върху пламтящи въглени.
А и гладът не го оставяше. Беше малко по-деликатен спътник от болките в крайниците, но го сковаваше като глухо и несекващо страдание. С всяко завъртане той като че ли се смаляваше — ставаше по-малко човек, по-малко жив, по-малко загрижен за случващото се. Единствено смътното пламъче на желанието за мъст и още по-смътната искрица надежда, че някой ден може да се върне при приятелите си, все още поддържаха някакви остатъци от живот в него.
„Аз съм Саймън — повтаряше си той, докато вече не можеше да си спомни какво точно означава това. — Няма да им го позволя. Аз съм Саймън“.
Колелото се въртеше. Той се въртеше с него.
Гутулф не се върна. Веднъж, докато се носеше сред неясна мъгла от замайващи болки, Саймън усети, че този, който му дава вода, докосва лицето му, но не можа дори да помръдне устни, за да зададе въпрос. И да беше слепецът, той си отиде.
Докато Саймън постепенно се свиваше, стопяваше се в нищото, леярната ставаше все по-огромна. Подобно на видението, което му беше показала блещукащата искрица, тя сякаш беше придобила размерите на целия свят — или по-точно целият свят се беше свил до размерите на леярната и сякаш в един и същи момент Саймън се намираше на много различни места.
Усети се като прикован върху пустите, покрити със сняг височини, изпепелен от кръвта на дракона. Белегът върху лицето му се превърна в разкъсваща болка. Нещо го бе докоснало там и го беше променило. И той никога вече нямаше да бъде предишния.
Под леярната, но също вътре в Саймън, се размърда Асу'а. Рухналите камъни се разтресоха и разцъфтяха наново, проблеснали като стените на Небето. Шептящите сенки се превърнаха в златооки смеещи се призраци. Призраците се превърнаха в преливащи от живот сити. Изящна музика като поръсени с роса паяжини изпълни залите.
Огромен червен сноп се издигна към небето над Кулата на Зеления ангел. Небесата го обкръжиха, но звездите потрепваха като боязливи свидетели.
А от север връхлетя яростна буря — развихрен мрак, който бълваше вятър и светкавици, — вледеняваше всичко под себе си и оставяше след себе си само мъртва, безмълвна белота.
Като удавник в колосален въртоп, Саймън сякаш се намираше в центъра на могъщи течения, без капчица сила, за да ги промени. Той беше пленник на колелото. Светът се въртеше към някаква неминуема, гибелна промяна, а Саймън дори не можеше да повдигне ръка към изпепеленото си лице.
„Саймън“.
Мъглата беше толкова плътна, че не виждаше нищо. Заобикаляше го сивкав мрак. Кой го викаше? Не разбираха ли, че иска да поспи? Ако изчакаше, гласът щеше да се отдалечи. Изчакаше ли достатъчно, всички се отдалечаваха.
„Саймън“.
Гласът беше настоятелен.
Не му се слушаха повече гласове. Не искаше нищо друго, освен да заспи — безкраен сън без сънища…