Друговремец [bg]

Прехласнати по зрелището под дъба, отначало малцина осъзнаха какво се случва. След това, когато завикаха и започнаха да посягат към нас, по коравата пръст над брега отекнаха копита.

Донас не харесваше хората и много искаше да го покаже. Ухапа първата ръка, понечила да хване сбруите му, и мъжът падна назад с викове и окървавена ръка. Конят се изправи на задните си крака, изцвили и размаха копита във въздуха. Неколцината насочили се към него смелчаци внезапно изгубиха интерес.

Джейми ме метна на седлото като торба със зърно и се качи с плавно движение. Разчисти път със свирепи махове на меча си и обърна Донас през тълпата. Хората се втурнаха да се спасяват от яростните атаки на зъби, копита и острие, а ние успяхме да наберем скорост и да оставим зад себе си езерото, селото и Леох. От удара в седлото нямах дъх, за да говоря, за да крещя.

Защото не се бях вцепенила от издутия корем на Гейли, а от нещо друго, което ме смрази до мозъка на костите. Докато тя се въртеше, изпънала ръце, видях това, което и тя бе видяла, когато ме съблякоха. Белег на едната й ръка. В тази епоха бе знак на вещица, на маг, а всъщност бе болезнено обикновен белег от ваксинация срещу едра шарка.

Дъжд трополеше по водата и облекчаваше болката от подутото ми лице и претритите китки. Загребах шепа вода от потока и пих бавно и с благодарност.

Джейми изчезна за няколко минути и се върна с тъмнозелени сплеснати листа. Бе сдъвкал няколко и изплю кашата в дланта си. Натъпка още листа в устата си и ме обърна с гръб към себе си. Разтърка внимателно гърба ми със сдъвканите листа и щипещата болка значително намаля.

- Какво е това? - попитах в опит да си върна самообладанието. Още треперех и подсмърчах, но сълзите от безпомощност вече пресъхваха.

- Пореч - отвърна той приглушено заради листата в устата си. Изплю и тях и ги наложи на гърба ми. - Не само ти знаеш природни цярове, сасенак.

- Какво е... какво е на вкус? - попитах, преглъщайки с мъка риданията.

- Отвратително - отвърна той лаконично. Привърши и леко постави наметката си върху раменете ми.

- Няма... - Той се поколеба, но продължи: - Прорезите не са дълбоки и няма да... останат. -Говореше смутено и малко рязко, но ме докосваше изключително внимателно и отново се разплаках.

- Съжалявам - измърморих, докато бършех нос с крайче на наметката. - Не знам какво ми става. Не знам защо не мога да спра да плача.

Той сви рамене.

- Предполагам, че досега никой не се е опитвал да те нарани нарочно, сасенак. Сега си стресната не само от болката, но и от това.

Той повдигна леко наметката върху гърба ми.

- И аз бях така, моме - каза без особена емоция. - После повърнах и плаках, докато ме почистваха. След това треперих.

Избърса лицето ми внимателно и сложи ръка под брадичката ми, за да повдигне лицето ми към своето.

- А когато спрях да треперя, сасенак - каза тихо той, - благодарих на Бог за болката, защото значеше, че съм още жив. - Пусна ме и ми кимна. - Когато стигнеш до този етап, кажи ми. Имам какво още да ти споделя.