Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Самюъл сви встрани от пътеката, заобикаляйки виещите се корени на чепато дърво с огромен ствол.
— Какво правиш? — попита Ричард, дърпайки въжето, за да го накара да спре.
Самюъл му се ухили.
— Гледай — той взе една здрава пръчка, дебела колкото ръката му, и извивайки ръката си, я хвърли върху корените на дървото. Корените изведнъж подскочиха и се увиха здраво около пръчката, която потъна в гъстата им мрежа. Ричард чу как нещо изпука. Самюъл се изсмя с гъргорещия си смях.
С вдигането на слънцето горите на Агаден се струваха на Ричард като че ли по-мрачни. Над главите им се преплитаха мъртви клони, пътя им от време на време пресичаха облаци мъгла. Понякога Ричард не виждаше дори до края на мокрото въже, където беше вързан Самюъл. Но непрекъснато чуваше разни същества: стържещи, дращещи, подсвиркващи, същества, които издаваха всякакви звуци… Понякога мъглата се усукваше и завърташе покрай профучаващи през нея същества, близки, но невидими.
Ричард си спомни думите на Калан: отиваха на смърт. Опита се да изгони тази мисъл от главата си. Тя му беше казала, че никога не е виждала вещицата, че само е чувала за нея от други хора. Но че чутото я ужасява. Влезлите веднъж във владенията й повече не излизали обратно. Дори магьосниците не се осмелявали да припарят до Агаден. Все пак обаче това беше информация от втора ръка; тя дори не знаеше как изглежда Шота. Може би разказите преувеличаваха. Очите му се взираха внимателно в злокобните, негостоприемни гори. А може и да не преувеличаваха.
Отпред, през гъстата мрежа от дървета, проблесна светлина, слънчева светлина, чу се звук от падаща вода. Колкото по-нататък отиваха, толкова по-светло ставаше. Скоро излязоха от мрачната гора. Пътеката просто свърши. Самюъл изгъргори нещо сияещ.
Далеч в ниското се виждаше просторна долина, зелена, слънчева, обляна в светлина. Гигантски скалисти върхове тръгваха почти отвесно нагоре и я обгръщаха отвсякъде. На лекия ветрец потръпваха златистите ливади, осеяни тук-там с горички от дъб, бреза и клен, обагрени в щедрите цветове на есента. В мрачната гора Ричард се почувства като в нощ, пред себе си виждаше деня. Край тях от скалите се стичаше вода, която падаше вертикално и потъваше без звук във въздуха, докато достигне бистрите басейни и ручеи долу, откъдето се чуваше далечен тътен и съсък. До тях долитаха пръски вода, които мокреха лицата им.
Самюъл посочи към долината.
— Господарка.
Ричард кимна и го подкани да върви. Самюъл го поведе през лабиринт от храсталаци, яки дървета и потънали в папрат камъни към място, което Ричард никога не би намерил без негова помощ: пътека, скрита зад камъни и увивни растения, по ръба на бездна, спускаща се надолу по стената на долината. Пътеката предлагаше панорамен изглед към красивата местност под тях: виждаха се дърветата, струпани на неголеми групи върху полегати хълмчета, поточетата, виещи се между полета и възвишения, яркосиньото небе над главите им.
В центъра на всичко това, скрит между величествени дървета, се извисяваше приказен дворец, построен с главозамайващо великолепие и изящество. В небето се забиваха тънки кули, свързани с мостчета, а околовръст се виеха стълби. Вятърът нежно развяваше цветните флагчета и знаменца, окачени на върха на всяка от кулите. Великолепният дворец сякаш с наслада докосваше бистрото небе.
Ричард замлъкна за момент със зяпнала уста, вторачен, невярващ на очите си. Обичаше родното си място, Града на елените, но нищо, познато му досега, не можеше да се сравни с това, което се издигаше пред очите му. Това, простичко казано, беше най-красивото място, което бе виждал през живота си. Никога не бе предполагал, че е възможно да съществува подобна изтънчена красота.
Двамата отново поеха, спускайки се по ръба на долината. На места имаше стъпала, хиляди стъпала, изрязани в камъка на стената, те се виеха, спускаха се под земята, обръщаха се, понякога се завъртаха спираловидно, пъхаха се под тези над тях. Самюъл подскачаше по стъпалата с лекота, очевидно го беше правил хиляди пъти преди това. Личеше, че е въодушевен от завръщането си у дома, под покровителството на господарката си.
На дъното, под слънчевата светлина, един път извеждаше през хълмовете, тук-там покрити с дървета, и през тревистите поляни. Самюъл подскачаше напред със странната си походка, като непрестанно си мърмореше нещо. Ричард от време на време го дръпваше за въжето, за да му припомни кой все пак държи другия край.