Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Въображението му работеше с пълна сила. Ако Шота имаше намерение да я убие, щеше да го направи на часа. Нямаше да я взима със себе си в Агаден. Но защо й беше да я води във владенията си? Освен ако, както беше предположил Самюъл, не искаше да си поиграе с нея. Ричард се опита да не мисли за това. Сигурно тя искаше него, не Калан. Вероятно затова Калтропът се изнесе толкова бързо; вещицата го бе прогонила.
Щом стигнаха до разклона, който видяха и на идване, Самюъл тутакси поведе по лявата пътека. Започваше да мръква, но компаньонът не забави крачка. Пътеката започна да се катери по стръмни склонове и скоро излязоха на открито, на една гола пътека, пресичаща скалата, която тръгваше право нагоре към нащърбените, покрити със сняг върхове.
Върху осветения от луната сняг Ричард различи два чифта стъпки, единият от които на Калан. Добър знак, помисли си той; все още е жива. Явно Шота нямаше намерение да я убива. Поне не веднага.
Заобикаляйки върховете, пътеката се виеше през най-ниските заснежени участъци, където покривката беше влажна, тежка и трудно проходима. Ричард установи, че без Самюъл, който знаеше откъде да мине, би му отнело дни да прехвърли тези върхове. Вятърът свиреше в скалните процепи, отвявайки през студения въздух продълговатите фини облаци. Самюъл трепереше. Ричард си наметна пелерината, след това извади пелерината на Калан от раницата, която носеше Самюъл.
— Това принадлежи на красивата дама. Засега можеш да я носиш, за да се стоплиш.
Самюъл я изтръгна от ръцете му.
— Мое! Давай!
— Ако продължаваш, няма да ти дам да я носиш — Ричард затегна въжето и си взе обратно пелерината.
— Моля! На Самюъл студено — изплака той. — Моля? Да носи пелерината на красива дама?
Ричард му я подаде обратно. Този път той я пое бавно и я наметна на раменете си. Като гледаше дребното същество, го полазиха тръпки. Той извади комат хляб от тава и започна да яде, без да спира. Самюъл непрекъснато му хвърляше погледи през рамо, гледайки го как яде. Най-накрая Ричард не издържа и му подаде едно парче.
Две огромни ръце се стрелнаха напред.
— Мое! Давай! — Ричард дръпна хляба назад и Самюъл не успя да го докопа. Молещи жълти очи проблеснаха на лунната светлина.
— Моля? — Ричард внимателно постави хляба в лакомите му ръце.
Докато вървяха през снега, Самюъл не говореше много. Глътна хляба на една хапка. Ричард разбра, че ако има възможност, Самюъл би му прегризал врата, без изобщо да се замисли. Явно беше същество, лишено от всякакви компенсиращи недостатъците му качества.
— Самюъл, защо Шота те държи при себе си?
Той му хвърли поглед през рамото си, жълтите му очи застинаха в объркана гримаса.
— Самюъл компаньон.
— А господарката ти няма ли да ти се разсърди, че ме водиш при нея?
Самюъл произведе гъргорещ звук, който Ричард прие за смях.
— Господарката не страхува се от Търсач.
На зазоряване, преди да се спуснат надолу към една мрачна гора, дългата ръка на Самюъл посочи в ниското.
— Агаден — изгъргори той. Хвърли един поглед през рамо към Ричард и се усмихна подигравателно. — Господарка.
Жегата в гората беше потискаща. Ричард свали пелерината си и я прибра в раницата, след това напъха обратно в другата раница и пелерината на Калан. Самюъл наблюдаваше, без да протестира. Изглеждаше доволен, в безопасност, върнал се обратно в Агаден. Ричард се правеше, че вижда накъде вървят, защото не искаше да показва на компаньона, че се чувства почти като слепец в гъстия мрак. Остави се въжето да го води. Самюъл се носеше напред, сякаш около него беше напълно светло. Колкото пъти обърнеше плешивата си глава към Ричард, толкова пъти жълтите му очи грейваха като фенери.
Щом светлината на деня бавно започна да прониква в гората, Ричард започна да различава огромните дървета около себе си, по чиито стволове се спускаше мъх, мочурливите участъци, пълни с тъмночерна вода, над които се издигаше пара, очите, които наблюдаваха, примигвайки, от сенките. Докато внимателно пристъпваше по плетеницата от корени, в ушите му отекваха кухи звуци, потъващи в мъглата и водните пари. Мястото му напомняше на блатото Скоу. Миришеше на гнило.
— Колко още има?
— Близо — ухили се Самюъл.
Ричард дръпна въжето.
— Запомни едно — ако нещо се обърка, ти си първият, който ще умре.
Усмивката се изпари от безкръвните устни на Самюъл.
Тук-там в калта Ричард забелязваше същите два чифта стъпки, които бе видял и по снега. Калан беше стигнала дотук. Следваха ги тъмни фигури, прикриващи се зад сенките, зад гъстите храсталаци, понякога подвикваха или надаваха вой. Ричард притеснено се запита дали има и други като Самюъл. Или по-опасни. Някои ги следваха по върховете на дърветата, Ричард не можеше да ги види. Въпреки всичките му усилия да ги възпре по тялото му преминаха тръпки.