Снежната кралица [The Snow Queen-bg]

Аз съм Снежната кралица. Тя наблюдаваше богато украсените градски къщи на аристокрацията, покрай които минаваше за последен път. Представяше си колко голи ще изглеждат те без чуждоземната елегантност. Спомни си колко много кралски служби беше дала на сервилните аристократи, повечето от които бяха пажове в нейния дворец през годините. Дори и днес. Тя огледа свитата си, която запя погребална песен в нейна чест сред виковете на тълпата. Една малобройна маскирана почетна гвардия, почти толкова стара, колкото самата нея — макар че никой от тях не беше така запазен — вървеше от двете й страни. Тези гвардейци-ветерани многократно бяха доказвали своята лоялност и тя винаги ги беше награждавала. Другите бяха остарели и изгонени извън града. Еъриенрод знаеше, че днес те искрено я съжаляват, като всички плачещи, жалещи Зимни хора, тъгуващи главно за себе си. Но това беше човешко. Между тях нямаше нито един, за когото тя истински да съжалява. Много от тях бе уважавала, но към никого не бе изпитвала истинска човешка топлота. Имаше само един, когото истински обичаше и който не я беше изоставил. Тя постави ръка върху покритото с пелерина коляно на Старбък. Той я отмести, преди Еъриенрод да успее да я задържи. Но миг по-късно, сякаш да се извини, неговата ръка се плъзна по гърба й, под наметалото и обгърна кръста й. Тя се усмихна. В следващия миг в кожите зад нея тупна една рибешка глава, хвърлена от тълпата.

Бяха стигнали до края на Лабиринта. Наистина ли е толкова малък този град? Тя погледна отрупаните с боклуци улички, задръстени от тълпата. Всичко това виждаше за последен път… всичко имаше нещо общо с първия път. Всеки образ бе така съвършен и свеж като разходка по пресен сняг. Първият и последният път бяха еднакви и нямаха нищо общо с безбройните минавания между тях.

Първият и последният път повтаряха нещата в буквален смисъл: фестивалните тълпи, суматохата, изоставените полупразни сгради. Но първия път тя бе видяла Карбънкъл в края на царуването на Лятото, когато дойде тук с нейното семейство на първия Фестивал преди сто години, за да види връщането на чуждоземците и избирането на новата кралица. Макар че произхождаше от благородно Зимно семейство, тя израсна в края на Лятото, което я правеше почти толкова нецивилизована, колкото самите Летни хора. Всички чуждоземни артефакти, с които сега беше свикнала толкова много, тогава изглеждаха странни й чудесни на онова местно момиче.

Тя бе изучила много бързо ползата от подаръците, които чуждоземците бяха донесли на този свят — непознатата магия на техниката, непознатите обичаи, непознатите пороци. Бе научила също какво искаха в замяна покровителствените господари от нейния свят и от самата нея. И тя започна да се учи мъчително как да взема, без да дава, как да отстъпва, без да се предава, как да изстисква кръв от камък. Беше взела първия си Старбък, чиито чуждоземни черти вече не можеше да си спомни, чието истинско име отдавна бе забравила. След него имаше дузина други, докато намери единствения…