Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
— Аз се прибирам. Ти ако щеш, докладвай на Барук след седмица, все ми е едно. А когато Ралик разбере, че знаеш всичко за плановете ни, Круппе, не бих искал да съм на твое място.
Круппе махна пренебрежително с ръка.
— Виждаш ли Сълти ей там? На подноса й е вечерята на Круппе. Гадните ками на Ралик Ном и още по-гадният му нрав бледнеят пред това пиршество, което иде насам. Е, лека ти вечер тогаз, Мурильо. До утре.
Мурильо го изгледа и изръмжа сърдито:
— Лека ти вечер, Круппе.
Напусна кръчмата през кухненската врата. Щом излезе в задната уличка, към него пристъпи фигура. Мурильо се намръщи.
— Ралик, ти ли си?
— Не — отвърна загърнатата в сянка фигура. — Не бой се от мен, Мурильо. Имам съобщение за теб, от Змиорката. Наричай ме Трошача на кръгове. — Мъжът пристъпи още по-близо. — Съобщението е свързано със съветник Търбан Орр…
Ралик се придвижваше от покрив на покрив в тъмното. Нуждата от пълна тишина го бавеше много. С Оцелот нямаше да има разговори. Ралик очакваше, че ще има възможност да нанесе само един удар. Пропуснеше ли шанса си, магията на неговия водач на клан щеше да се окаже решаващ фактор. „Освен ако…“
Спря се и опипа кесийката. Преди години алхимикът Барук го беше възнаградил за добра работа с тази торбичка, пълна с червеникава прах. Барук беше обяснил свойствата й да убива магия, но Ралик досега се беше противил да се довери на прахта. Дали бе запазила качествата си толкова време? Щеше ли да надвие силата на Оцелот? Не се знаеше.
Добра се до ръба на един купол. Вдясно от него и отдолу се намираше източната крепостна стена на града. Отвъд нея се виждаше бледото сияние на село Уори. Убиецът подозираше, че Оцелот ще изчака пристигането на Кол при Портата Уори, скрит на един изстрел разстояние. По-добре да го убие, преди да е влязъл в града.
А това в значителна степен ограничаваше възможностите. Удобните за наблюдение места бяха малко, а най-доброто от тях беше хълмът на К’рул. От камбанарията изстрелът с арбалета щеше да е точен, точно когато Кол влезеше през портата. Ралик извади кесийката от торбата си. Каквото и да покриеше прахта, беше казал Барук, щеше да е непроницаемо за магия. Нещо повече, имала и околно въздействие. Но в какъв обхват? „Най-важното — беше казал Барук, и това Ралик го помнеше съвсем ясно, — гледай да не си пръснеш кожата.“ „Отрова ли е?“ — беше попитал той. „Не — бе отвърнал алхимикът. — Прахта променя някои хора. Тези промени обаче не могат да се предвидят. По-добре не рискувай, Ралик.“
От челото му закапа пот. Намирането на Оцелот вече изглеждаше малко вероятно. Смъртта на Кол щеше да провали всичко и да лиши Ралик от последния му стремеж… към какво? „Към човечност.“ Цената на провала беше станала твърде висока.
— Справедливост — сърдито изсъска той. — Това все пак трябва да означава нещо. Трябва!
Ралик развърза кесийката. Бръкна в нея и гребна шепа от прахта. Разтри я между пръстите си. Приличаше на ръжда. „Това ли е?“ — зачуди се той. Може би се беше развалила. Сви рамене и започна да я втрива в кожата си, започвайки от лицето.
— Какви промени? — замърмори той. — Не усещам никакви промени.
Бръкна под дрехите си, докъдето можеше да стигне, и използва останалото от прахта. Самата кесийка отвътре беше оцапана. Той я обърна наопаки, след което я затъкна в колана си. Сега ловът щеше да продължи. Някъде в мрака дебнеше убиец, приковал поглед в Пътя на Джамът, към Уори.
— Ще те намеря, Оцелот — прошепна той, без да откъсва очи от камбанарията на храма на К’рул. — И с магия или не, няма да ме чуеш, няма дори да усетиш дъха ми на врата си, преди да е станало много късно. Заклевам се.
Започна да се изкачва.
18.