Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Има хора, които биха рискували живота си, за да откраднат „Мона Лиза“ от Лувъра — каза Екщайн.
О’Донован кимна.
— Обаче не си струва и е глупаво — прошепна той…
Пилотът на едномоторната „Чесна“–207 беше висок, бивш парижанин, на име Филип Дюкрок. Косата му беше прошарена, носеше черни очила със златни рамки, а устните на голямата му уста леко се извиваха нагоре в краищата и му придаваха вид на гущер, който крие някаква тайна.
— Никакви снимки, моля — каза Дюкрок, докато рулираше. Той погледна фотоапарата на О’Донован и посочи към военната част на летището, където върху площадката бяха паркирани четири тренировъчни самолета. О’Донован сложи ръка върху фотоапарата си, сякаш машинката може да скочи сама и да започне да снима.
Когато чесната излетя на запад, О’Донован забеляза червена табела с надпис на френски език, закачена върху лявата страна на кокпита:
— Това самолет за скокове с парашути ли е? — попита той, когато Дюкрок изравни самолета на петстотин метра височина.
— Беше — отговори французинът. — Но аз не съм пилот за такива полети. Купих го за чартърни и за разходки. — Американецът му беше платил петдесет долара за двадесет минутна обиколка и нямаше много време за мотаене. — Какво искате да видите? — надвика той шума на мотора.
— Ами по някаква случайност аз търся ЗС.
— Зе-се?
— Зона за скачане. Аз съм парашутист.
— Военните имат клуб при пистата за глейдери в Бени Мелал.
— Къде е това?
— На около двеста километра оттук.
О’Донован погледна надолу към малките розови кубчета на Маракеш.
— Много е далеч — каза той. — Аз искам да скачам близо до града, за да мога да се връщам в хотела или обратно до „Менара“ за друг скок.
Пилотът сви рамене.
— Ами тук няма ЗС.
— Ами Амануз? — Картата на ЦРУ показваше дълга равнина, разделена от черен път на десетина километра от „Менара“, но само пилот би могъл да каже дали там би могъл да кацне самолет или не.
— Амануз ли? — обърна се Дюкрок към пътника си. — Та в тази посока води само един черен път.
— Ти би ли могъл да кацнеш там?
— Само при авария. Не и заради спорта.
— Хайде да погледнем.
Дюкрок вече поглеждаше часовника си, но О’Донован размаха една сто доларова банкнота във въздуха. Французинът погледна парите, сви отново рамене и зави леко вдясно.
О’Донован бръкна в джоба си и извади още една банкнота.
— Знаете ли какво, господин Дюкрок. Кацнете в Амануз и тогава ще получите точно двеста.
Полуусмивката на французина се превърна в ядно свиване на устни.
— Не мога да направя такова нещо — каза той. — Незаконно е, освен ако наистина има сериозна авария. Парите ви не могат да купят всичко, нали? — Той увеличи ъгъла на завоя, явно обиден, и се насочи обратно към летището.
— Добре, добре — вдигна ръце О’Донован и въздъхна. Нямаше нужда Дюкрок наистина да си праши гумите в Амануз, но пък трябваше да види, че може да бъде направено и да накара французина да го извърши. Чесната беше голяма и би могла да понесе осмина спортисти с парашути. Ако тя може да кацне в Амануз и да се вдигне оттам, тогава значи и друг самолет ще го направи. Той заговори носталгично: — Много обичах да чета Сент-Екзюпери. Учех френски в гимназията. Сигурно това ме е накарало да мисля, че френските пилоти са готови да опитат всичко.
Дюкрок се хвана.
— Сент-Екзюпери беше повече писател, отколкото пилот — намръщено отвърна той.
О’Донован се усмихна и се приведе, обърнат към французина.
— А вие какъв сте, Филип? — предизвика го той. — Повече пилот или шофьор на такси?
Лицето на Дюкрок се изчерви. Той изгледа за миг нахалния американец.
— Да го духаш — изрече съвсем ясно. После дръпна щурвала, натисна лоста и зави рязко наляво. Фотоапаратът на О’Донован падна на пода, но самолетът се насочи към Амануз…
За по-малко от два часа Шаул „Баба“ Нимроди успя да закупи право на кацане в „Менара“, както и въздушен коридор между Маракеш и Уарзазате и обратно от Уарзазате до Загора. Беше тесен коридор и щеше да бъде отворен само за ограничено време през следващата нощ, но той беше сигурен, че Кралските марокански военновъздушни сили няма да обърнат внимание на странната светлинка върху радарите си.
Терминалът на „Менара“ беше дълъг и обширен правоъгълник с полирани подове и магазини, почти без посетители, защото имаше само два пътнически полета на ден. Недалеч от главния вход имаше малко кафене и барче, срещу които бяха наредени чисти маси и столове от черно дърво. Облечен в сив памучен костюм, бяла риза и червена вратовръзка, Нимроди прекара първия час в разговор на арабски с възрастния барман, бербер, който всеки ден слизаше от планината, за да работи и издържа голямото си семейство.