Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
— Шефе — поздрави го Байндър, докато продължаваше да боядисва каниите.
— Здрасти, Паяк — отговори Бени. Той взе торбите и изпразни съдържанието им върху свободното легло. После седна и започна да сортира купчините бинтове, бял лейкопласт, квадратни парчета марля, хирургически ножици, крем против инфекция и туби с вазелин. Подреди десет найлонови самозалепващи се торбички и лепна върху всяка парче лейкопласт, за да ги бележи като комплекти за първа помощ.
— Може ли да пуша? — попита той.
Байндър сви рамене.
— Давай. — Флаконът с боя издрънча, когато го разтърси отново. — Аз и без това съм се надишал на отрови.
Тогава Бени реши, че не е добре да пали в атмосфера, наситена с аерозоли, и затова пъхна незапалена цигара в устата си. Наряза тънката гумена тръба на десет равни части за турникети, после направи бързо затягащи се превръзки от марлята и ленти от бинтовете. Воят на мотопедите и виковете на арабски откъм улицата изпълваха стаята и той се мъчеше да не си представя какви рани ще трябва да покриват вече нестерилните превръзки…
Пътят до летището „Менара“ на Маракеш беше само няколко километра по хубавото, широко шосе към Асни, но на Екщайн и О’Донован, седнали върху задната седалка на таксито, им се искаше да могат да го съкратят с приятен разговор. Само че мислите на всеки от тях се прекъсваха от дълги празни паузи.
Екщайн беше направил резервация за О’Донован при един френски пилот, който предлагаше въздушни разходки над района. Ако Нимроди успееше да докара транспортен самолет, той първо щеше да кацне на „Менара“. Но летището на Маракеш се контролира от Мароканските кралски военновъздушни сили и тук няма как да се качат на борда на някакъв странен самолет деветима облечени и оборудвани за бой парашутисти. Самолетът трябваше да кацне, да презареди, да излети отново и почти веднага да съобщи за повреда. После да се приземи бързо някъде наблизо, да натовари мъжете, да съобщи на кулата, че се е повредила само някаква предупредителна лампичка и да излети към Атласките планини.
О’Донован даде идеята да ползват местен пилот, тъй като не можеха просто да отидат до кулата и да попитат за координати на потенциални местности за спешно кацане. Когато разбра, че пилотът е французин, той настоя да пратят него на разузнаване. Екщайн обмисли странното искане на американеца, докато двамата пътуваха мълчаливо с отворени прозорци и глави, извърнати към преминаващите край колата палми.
— Какво те кара да мислиш, че ще се разбереш с този пилот? — попита Екщайн. После хвърли поглед към главата на шофьора, като сигнал да водят разговора кодирано.
— Не знам — отвърна О’Донован. — Французите ни мразят. Много пъти сме им спасявали задниците.
— И това плюс ли е?
— Той ще реагира на предизвикателство от моя страна. Заради самочувствието си. Само трябва да спомена Нормандия и той направо ще звънне в кулата.
— Надявам се, че нямаш намерение да го правиш.
О’Донован не отговори. Наблюдаваше някакъв дебел турист, който се опитваше да яхне камила сред една от маслиновите горички. Животното плюеше по водача, който бършеше челото си.
Екщайн усети смесеното ухание на пустинен прах и кактуси, които му напомниха за дома. Мислите му се върнаха към много инциденти със заложници, завършили с рейдове на израелски командоси. Най-често един или повече от заложниците загиваха, но решението за нападение вместо преговори все още продължаваше да се предпочита и хвали от политиците и общественото мнение. В този случай няма да има никакъв политически капитал. Животът на Рут щеше да бъде единствената награда.
— Познавам я от дете — прошепна той, докато гледаше замислено в пространството и вятърът охлаждаше врата му.
— Тя вече не е дете — каза О’Донован след малко. После осъзна, че отговорът му звучи като оправдание и не е подходящ пред толкова близък, почти член на семейството. Гласът му заглъхна. — Каква беше тогава? — попита той шепнешком.
— Почти същата. — През годините Екщайн се беше запознавал с някои от приятелите и любовниците на Рут. Тя подбираше и сега той разбра, че вероятно никога не би се запознал с Майкъл О’Донован, защото онези аспекти от характера му, които са й харесали, сега бяха потиснати и може би ще изчезнат завинаги в предстоящата битка. — Умна, инат, пряма — добави той. — Топла, когато го заслужиш. А красотата й растеше заедно с нея.
— Значи не се е променила — каза О’Донован. Той се обърна към израелеца и за миг му се прииска да стисне ръката му, за да даде и получи сили от него. Вместо това хвърли цигарата си през прозореца и сплете пръсти върху едното си коляно. — Надявам се само, че от усилията ни ще има полза — въздъхна той.