Третата ръка на Бога

Инженерът се ухили и се поклони на полковника.

О’Донован подсвирна тихичко. Той наблюдаваше Очко, който нежно положи куфара си върху покривалото и го отвори. Мъжете се събраха наоколо и шепнешком изказаха възхищението си.

Моделът на лагера на Мартина беше като изработен от архитект. Изобщо не приличаше на набързо събраните купчинки пясък, представяни обикновено от оперативните разузнавачи. Склоновете, контурите и дюните на обекта бяха направени от твърдо кафеникаво тесто, формите на закопаните камиони имаха конусообразни картонени шапки върху вентилационните отвори. Там, където на въздушните снимки се виждаше храст или кактус, на макета бяха пресъздадени от стръкчета магданоз и всеки по-значителен камък или скала беше изобразен със залепено камъче. Един самолет беше изрязан от кашкавал, после покрит с мрежа от боядисан тензух. Друга подобна мрежа закриваше отвор в края на североизточната граница на лагера. Пътят до него представляваше ивица от насипана и залепена сол.

— Отлично, мамицата му и така нататък — прошепна Диди и отново се захвана за работата си. Вече беше завършил по-голяма част от шивашката работа, но оставаха още два парашута за сгъване.

— И така, вече всички сме тук — каза Екщайн. — Да започваме. — Той помогна на Очко да премести модела от платнището за сгъване на парашутите и го постави върху пясъка. Макар че мъжете бяха изморени, никой не възрази, защото, подпомогнати от появата на познати инструменти, вече бяха започнали да добиват необходимото самочувствие, че ще се справят с рискованата операция. Събраха се в полукръг около модела.

Ейтан се огледа за Бени и забеляза партньора си седнал самотно върху голям гранитен блок. Луната беше се издигнала над върховете на Атласките планини и обливаше вдигнатото нагоре лице на Баум със сивкава светлина. Пръстите потропваха в бавен танц върху коленете му.

— Време е за изповед, господа — каза Бени.

Мъжете замлъкнаха и извърнаха глави към подполковника, чудейки се какво ли е намислил.

— Добре — обади се О’Донован в опит да разведри атмосферата. — Когато бях на седем години, откраднах един долар от църковния поднос.

Никой не се засмя.

— Аз никога не съм извършвал скок със свободно падане — каза Бени.

Мъжете шокирано и мълчаливо зяпнаха командира си.

— Все още? — прошепна Набе.

Бени се извърна върху блока. Гледаше в краката си като ученик. Ако светлината бе по-силна, щяха да видят и изчервяването му.

— Минал съм през Тел Ноф — продължи Бени. Имаше предвид стандартния курс по парашутизъм в армията. — И понякога съм ходил на преквалификация. Преди две години скачахме баща и син. — Ако синът ти е парашутист и краката още те държат, семейна традиция е да направиш съвместен скок със сина си. — Обаче свободното падане… — Той вдигна глава и опита да се усмихне. — Не, приятели. Никога не съм опитвал.