Третата ръка на Бога

На вратата на стаята се почука леко и Лапкин тръгна да отвори.

— Парола? — усмихна се той зад затворената врата.

— Канада е предградие на Детройт — чу се гласът на Екщайн.

— Майната ти — изхили се Лапкин и завъртя ключа.

Екщайн влезе. Видя, че мъжете работят на балкона, но чувството, че събитията се развиват твърде бързо, го накара да спре за момент и да огледа стаята. Червеникавите тапети бяха олющени и под тях се показваха бели петна като по изгоряла от слънцето и обелена кожа на скандинавец. От тавана висеше гола крушка, нощните лампи бяха метални, войнишки тип, белите чаршафи имаха петна, прогорени с ютия, а в края им бяха навити сиви вълнени одеяла. По стените нямаше никаква украса.

Той знаеше, че всеки от групата му е отсядал в такива места и преди: бараки, бункери, бомбардирани сгради върху чужда земя. Също като него те бяха лежали върху леглата и гледали чуждите тавани, търсейки бягащия от очите им сън. Чудили се бяха дали това не е последната спалня в живота им… Той беше довел тези мъже дотук и тежестта на отговорността го караше да се закълне за пореден път, че ще напусне тази игра и никога вече няма да моли някого да се включва като доброволец.

Лапкин като че разбра мислите на Екщайн, защото потупа майора по рамото.

— Хей! Поне не сме в калта — каза той.

Двамата излязоха на балкона.

— Да застана ли „мирно“? — вдигна глава от нарастващата купчина пакети Ари Шнелер.

— Трийсет лицеви — отвърна Екщайн и се наведе да разгледа един от комплектите за почистване на оръжие. — Изглежда добре, господа.

— Един сезон в Санур — каза Лапкин. Говореше за тренировъчната база на парашутистите, където учеха новобранците да се грижат за оръжието както за собственото си тяло.

Екщайн се изправи.

— Току-що бяхме в „Галия“. — Това беше друго малко хотелче в града. — Диди почти привършва носилката. Направи я от палатка за двама.

— Роден е за шивач — коментира Лапкин. Лернер умееше да шие така, че би могъл да измайстори булчинска рокля от товарен парашут.

— А пък Очко прави торти от кал — добави Екщайн.

— Моля? — възкликна на немски Шнелер. Често разговаряше с Екщайн на родния си език.

— Модел на зоната за нападение — обясни Екщайн. — Трябва да го видите. Сигурен съм, че у дома си играе с детски влакчета.

Лапкин се засмя, като си представи как Очко реди релси по пода на апартамента си в Йерусалим.

Екщайн нямаше какво повече да прави тук. Като ръководители на групата те с Баум трябваше да посещават предварително уговорените хотели и стаи, за да проверяват напредъка и да координират работата. На тези хора всъщност не им бяха нужни гувернантки.

— Трябва ли ви нещо?

— Оръжия — едновременно отговориха Шнелер и Лапкин, после се спогледаха и се изсмяха.

— Прашки стигат ли ви?

— И съставните части ще свършат работа — отговори Лапкин. — Чатали, презервативи и камъчета.