Третата ръка на Бога
- Автор: Хартов Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Третата ръка на Бога». Краткое содержание книги:
Нимроди би могъл да се качи направо в канцеларията за планиране на полети и да попълни формуляра за пристигащия си самолет, но ако мароканците са като израелците и онзи реши да му откаже ей така, защото няма настроение например, самолетът щеше да бъде арестуван веднага щом кацне. Затова той предпочете да изчака и да се съобрази с финансовите изисквания на отговорника.
Различни служители на летището влизаха и излизаха в кафенето и най-накрая се появи един подполковник, който седна на ъгловата маса и отвори вестник „Льо Монд“. Беше строен, приятен наглед мъж, малко над тридесетгодишен, който освен пагоните не носеше значка с крила или някакви лентички за награди върху изгладената си униформа.
Барманът вдигна вежди към офицера.
— Комендантът ли е? — попита Нимроди.
— Той е — прошепна старецът.
Нимроди се смъкна от стола, взел в ръка малка кожена чантичка, каквито носят европейците. Кафенето се беше изпразнило. Имаше само двама скандинавски туристи. Той приближи офицера със стандартния арабски поздрав и потупване по гърдите. Дръпна стол и развя фалшивия си флаг на развален френски.
— Аз съм член на личната гвардия на краля, скъпи ми полковник — заговори Нимроди и докато офицерът затваряше вестника си и гледаше посетителя си с учудване, израелецът продължи. Обясни, че следващата вечер от Атар в Мавритания ще пристигне транспортен самолет. Той ще е празен и полковникът може спокойно да го огледа. Нимроди, който още не си беше казал името, щял да се качи на самолета и да отлети за Алжир. Може ли да очаква съдействието на полковника по този конфиденциален въпрос?
— Разбира се — отговори офицерът, макар да се разкъсваше между склонността да изпълнява заповеди и риска да обиди член на антуража на крал Хасан. — Но ще трябва да информирам началника си.
Нимроди цъкна с език.
— Кралят, Аллах да е с него, ще съжалява. — Той се наведе по-близо до събеседника си. — Разбирате ли, ние искаме да предотвратим опит за убийство от страна на алжирските фундаменталисти, които заговорничат с иракския Мухабарат. — Нимроди извади иракския си паспорт на името на Ахмед Табри и го отвори, за да се види снимката му. — Както виждате, имаме намерение да проникнем и да разбием тези чудовища. Моята мисия, разбира се, е държавна тайна. Ако Аллах пожелае, ще се завърна. — Той сви рамене и прибра паспорта. — И ако фалшивите документи на нашата „Сюрте“ са наистина толкова сигурни, както те твърдят.
При тези думи очите на полковника се бяха ококорили доста.
— Но това е твърде опасно за вас — прошепна той.
— Както и вашата роля — предупреди го Нимроди. — Но заради вашата смелост и сътрудничество негово величество определи „бойна“ награда. — Той постави чантичката си върху масата и отвори ципа, разтваряйки плоския отвор с пръсти. Вътре се виждаше дебела пачка зелени банкноти. — Само десет хиляди долара са — извини се той. — Но освен другото това е и въпрос на патриотизъм, скъпи ми приятелю.
Офицерът посегна към чашката си. Докато отпиваше, тя трепереше леко, а кафето беше студено като речна кал. Можеше да откаже и вероятно да увисне на бесилото. Можеше да се съгласи, но ако излезеше, че е помогнал на шпионин, да го постигне същата съдба. Обаче имаше и трета възможност. Да напише рапорт, да го запечата в плик, да го даде на заместника си в присъствието на свидетел и ако всичко мине добре, да си го вземе обратно и да го изгори. Жена му няма да бъде разочарована, а освен това ще получи и нещо блестящо от Рабат, с което да украси униформата си.
Офицерът облиза устни.
— Ще изпълня дълга си.
Нимроди му каза очакваното време за пристигане на самолета, не спомена аварийното кацане и описа векторите на предстоящия полет.
Мароканецът кимна, но се поколеба за миг. После докосна кожената чантичка и я плъзна към своята страна на масата, след което я свали върху скута си.
Нимроди се усмихна съвсем леко и изви глава към бара. Ейтан Екщайн беше седнал на столче там и наблюдаваше сцената в огледалото на стената. Екщайн вдигна за миг палец над рамото си.
Мароканският полковник видя всичко и се задъха силно. Нимроди протегна ръка и го потупа по китката.
— Не бой се — усмихна се израелецът. — Чиста работа е, както се изразяват евреите.
Долината Уед Исил не е напълно суха през зимата. Тънко поточе планинска вода ромоли из извитите й, пресъхнали вени, а при дъжд може да се превърне в бърза река. Но тази нощ звездите примигваха високо над долината и макар студеният вятър да духаше от север, скалистите стени създаваха достатъчно завет, така че човек би могъл да разгърне платно, без то да литне настрани.