Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Благодаря ти, Лоиал. Не мога да ти опиша какво значи за мен да чуя това. Но преди това ще ми трябваш.
— Ще ти… трябвам?
— Лоиал, аз запечатах Порталите, които знам, в Кемлин и в Каи-риен, в Иллиан и в Тийр, и заредих един много гаден капан на онзи, който се бе отворил близо до Фал Дара, но Портала при Фармадинг не можах да го намеря. Знам, че е в самия град, но не мога да го намеря сам, а освен това и всички други градове, които вече не съществуват. Трябва да ми намериш останалите, Лоиал, инак тролоците ще могат да се изсипват във всяка страна и всеки край наведнъж и никой няма да разбере, че идват, докато не се появят в сърцето на Андор или на Кайриен.
Усмивката на Лоиал се стопи. Ушите му затрепериха, а веждите му клюмнаха до бузите.
— Не мога, Ранд — скръбно отвърна той. — Трябва да тръгна рано заранта и не знам дали ще мога скоро да изляза Отвън.
— Зная, че от дълго време си извън стеддинг, Лоиал. — Постара се прозвучи благо, но не се получи. Благостта май се бе превърнала в стар спомен. — Ще говоря с майка ти. Ще я убедя да те пусне, след като си поотдъхнеш малко.
— Доста отдих ще му трябва на него. — Стареят Хаман се подпря на дългата брадва и изгледа Ранд сурово. Огиерите бяха кротки същества, но сега стареят съвсем не изглеждаше кротък. — Над пет години прекара Отвън, твърде дълъг срок е това. Трябват му поне няколко недели отдих в стеддинг. Месеци ще е още по-добре.
— Не майка ми взима вече тези решения, Ранд. Макар че да ти кажа честно, според мен все още е изненадана от това. Ерит решава. Съпругата ми. — В кънтящия глас на Лоиал имаше толкова гордост, че сякаш бе готов да се пръсне. Гърдите му определено се издуха, а усмивката разцепи лицето му на две.
— А аз така и не ти честитих — каза Ранд и го потупа по рамото. Опитът му да прояви сърдечност прозвуча фалшиво в собствените му уши, но повече не можа. — Щом ще ти трябват месеци, ще ги имаш. Но все пак ми трябва някой огиер да намери тези Портали. Утре заран ще ви пренеса лично в стеддинг Шангтай. Може би ще успея да убедя някого да свърши работата.
Стареят Хаман отмести намръщения си поглед към ръцете си на брадвата и отново замърмори, много тихо, за да се различат думите — като някоя пчела, голяма колкото мастиф, забръмчала в огромно гърне в Другата стая. Сякаш спореше със себе си.
— Това може да отнеме време — отвърна скептично Лоиал. — Знаеш, че не обичаме да взимаме прибързани решения. Не съм сигурен дори дали ще позволят човек да влезе в стеддинг, заради Пъна. Ранд? Ако не мога да се върна преди Последната битка… Ще отговориш на въпросите ми какво се е случило, докато съм бил в стеддинг, нали?
Искам да кажа, без да ме принуждаваш да ти вадя с ченгел всяка Дума?
— Стига да мога, да.
„Стига да можел — изръмжа в ума му Луз Терин. — Ти се съгласи, че най-сетне можем да умрем в Тармон Гай-дон. Съгласи се, безумецо!“
— Ще отговори на въпросите ти така, че да възрадва сърцето ти, Лоиал — заяви твърдо Мин. — Дори да се наложи да стоя над главата му през цялото време. — Връзката се изпълни с гняв. Наистина като че ли знаеше какво мисли.
Стареят Хаман се окашля.
— Струва ми се, че аз лично съм по-привикнал да бъда Отвън повече от когото и да било, освен зидарите. Хм. Да. Всъщност мисля, че бих могъл да се окажа най-добрият кандидат за тази твоя задача.
— Фу! — каза Кацуан. — Ти май заразяваш дори и огиерите, момче.
Тонът й беше строг, но лицето й беше досущ като на Айез Седай, сдържано, неразгадаемо, криещо всичко, което се таеше зад тъмните й очи.
Ушите на Лоиал щръкнаха от изумление и за малко да изтърве брадвата — едва я задържа с разтреперани пръсти.
— Ти? Но Пънът, старей Хаман!? Великият пън!?
— Мисля, че спокойно мога да оставя това в твоите ръце, момчето ми. Словата ти бяха простички, но красноречиви. Хм. Хм. Съветът ми е, не търси прелест. Придържай се към простичко красноречие и можеш да изненадаш доста хора. Включително майка си.
Изглеждаше невъзможно ушите на Лоиал да щръкнат повече, но щръкнаха. Устата му зяпна, но дума не излезе от тях. Значи щеше да говори пред Пъна. Какво му беше толкова тайното?
— Милорд Дракон, лорд Даврам се върна — обади се Елза Пенфел, тъкмо въвеждаше Башийр в плевника. Беше чаровна жена; кафявите й очи сякаш пламваха трескаво, щом погледнеше Ранд. Тя поне бе една от малкото, от които не му се налагаше да се безпокои. Елза беше фанатична до всеотдайност.
— Благодаря ти, Елза. Отиди да помогнеш в почистването. Чака ни дълъг път.