Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Щях ли да го предложа, ако не бях сигурна? — отвърна тя сухо и сама се изненада от спокойния си тон. — Няма да ми хареса, но ти си имаш своя дълг, а аз — своя.
Той я прегърна и я притисна до гърдите си, в началото леко, а после — все по-силно, докато не й се стори, че ще изкара всичкия въздух от дробовете й. Все едно. Притисна се към него също толкова силно и накрая трябваше насила да откопчи ръцете си от широкия му гръб. Светлина, искаше й се да заплаче. А знаеше, че не бива.
Щом той започна да прибира вещите си в дисагите, тя бързо се преоблече в рокля за езда от зелена коприна на жълти ивици, обу дебели кожени обуща и тихо излезе от стаята.
Библиотеката на Алгарин беше голяма, квадратна, с висок таван с лавици по четирите стени. Обзавеждането допълваха няколко стола с възглавнички, дълга маса и широка дървена решетка за картите. Камината беше студена и светилниците не горяха, но тя преля мъничко и запали три. Претърси бързо и намери картите, които й трябваха. Бяха стари, също като повечето книги, но страната не се беше променила много през последните двеста-триста години все пак.
Когато се върна, Лан беше в дневната, с дисагите на рамо и с менящото цветовете си стражническо наметало. Лицето му беше като каменна маска. Тя се забави само колкото да облече своето наметало от синя коприна, с кадифен хастар. После тръгнаха тихо; дясната й длан бе отпусната на лявата му китка. Излязоха при сумрачно осветената конюшня. Миришеше на сено, на коне и тор, като всяка конюшня.
Мършавият плешив коняр с нос, който беше чупен неведнъж, въздъхна, щом Лан му каза, че искат да им оседлаят Мандарб и Вярна любов. Една побеляла жена се зае с едрата кафява кобила на Нинив, а трима престарели мъже се захванаха да стегнат сбруите на високия черен жребец на Лан и да го изведат от яслата.
— Искам да ми обещаеш нещо — каза тихо Нинив, докато чакаха. Мандарб затанцува в кръг, тъй че дебелият, който се опитваше да нагласи седлото на гърба на жребеца, трябваше да затича, за да го догони. — Клетва. Сериозно говоря, Лан Мандрагоран. Вече не сме сами.
— За какво искаш да ти се закълна? — попита я той и настръхна. Плешивият коняр повика още двама да се притекат на помощ.
— Че ще идеш до Фал Моран, преди да навлезеш в Погибелта, и че ако някой пожелае да тръгне с теб, ще му позволиш.
— Винаги съм отказвал да водя хора в Погибелта, Нинив — отвърна той с тъжна усмивка. — Някога идваха и други с мен, но няма да…
— Щом някога са идвали, може да дойдат и сега — прекъсна го тя. — Ще ми се закълнеш в това или аз ще се закълна, че ще те оставя да пропътуваш целия път до Шиенар. — Жената стягаше подпръзите на Вярна любов, а тримата мъже още се мъчеха да сложат седлото на гърба на Мандарб.
— Колко на юг в Шиенар смяташ да ме оставиш? — попита той. Тя не му отвърна и Лан кимна. — Добре, Нинив. Щом искаш. Заклевам се в Светлината и в своята надежда за прерождение и спасение. Много трудно й беше да не въздъхне от облекчение. Беше го постигнала, при това без да лъже. Стараеше се да прави както искаше Егвийн, да се държи все едно, че вече е положила Трите клетви на Клетвената палка, но беше много трудно да се разправяш със съпруг, ако не можеш да послъгваш дори когато е абсолютно необходимо.
— Целуни ме — каза тя припряно. — Това не е заповед, искам само да целуна съпруга си. — Целувка за сбогом. По-късно нямаше да има време за това.
— Пред очите на всички ли? — засмя се той. — Винаги си била толкова свенлива…
Жената почти бе привършила с Вярна любов, а един от конярите държеше Мандарб на място, доколкото можеше, докато другите стягаха каишките.
— Твърде заети са, за да видят. Целуни ме, иначе ще си помисля, че ти си този, който… — Устните му върху нейните прекъснаха думи те й. Пръстчетата на краката й се свиха.
Доста по-късно стоеше опряла глава на широката му гръд, за да си поеме дъх, а той галеше косата й.
— Може би ще имаме една последна нощ заедно в Шиенар — промълви той. — Сигурно ще мине много време, преди да се съберем отново, а ще ми липсва дращенето с нокти по гърба ми.
Тя бавно се отдръпна от него и се изчерви. Конярите бяха приключили и много старателно се бяха вторачили в сламата по пода, но можеше да са чули!
— Не мисля. — Изпита гордост, че не го прошепна. — Не искам да оставя Ранд сам с Аливия толкова дълго.
— Той й вярва, Нинив. Не го разбирам, но е така, и това е важното.
Тя изсумтя. Сякаш мъжете можеха да знаят какво е добро за тях.
Едрата й кобила зацвили неспокойно, щом подкараха между мъртвите тролоци към едно разчистено място недалече от конюшнята, което познаваше достатъчно добре, за да може да отвори Портал. Мандарб, боен кон с опит, изобщо не реагира на кръвта, на вонята и на грамадните трупове. Черният жребец изглеждаше толкова спокоен, колкото и Лан. Това не можеше да го разбере. Лан и на нея й въздействаше успокояващо. Обикновено. Понякога обаче ефектът беше точно обратният. Жалко, че наистина не можеха да имат още една нощ заедно. Отново се изчерви.