Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Изведнъж долу лумнаха огньове: шест поглъщаха мъртви тролоци пред Малевин и Айслинг, седем — пред Сандомир и Аяко. Тя примижа срещу ослепителните пламъци. Беше все едно да се опиташ да погледнеш към тринайсет слънца по обед, блеснали в безоблачно небе. Бяха свързали. Усещаше го по начина, по който се стелеше сайдар, сковано, сякаш го тикаха, вместо да го насочват. Или по-скоро мъжете ги тикаха. С женската половина на Силата това никога не действаше; Беше си чист Огън, а пламъците бяха яростни, по-свирепи, отколкото можеше да се очаква само от Огън. Но разбира се, щяха да използват и сайдин, а можеше ли да отгатне човек какво добавяха от онзи унищожителен хаос? Малкото, което можеше да си спомни от свързването си с Ранд, не оставяше у нея и капка желание да се доближи повече до онова. Само след няколко минути пламъците угаснаха и след тях останаха купчини сива пепел и земя, спечена и напукана. Едва ли щеше да донесе много добро на почвата.
— Едва ли го намираш за много забавно, Лан. За какво си мислиш?
— За разни неща — отвърна той. Ръката му бе твърда като камък под дланта й. Отвън лумнаха нови пламъци.
— Сподели ги с мен.
Успя да вложи въпросителна нотка. Той сякаш гледаше с лека насмешка на клетвите им, но категорично отказваше да се подчинява на каквито и да било указания, щом останеха насаме. Виж, на молби се отзоваваше веднага — е, почти винаги — но най-спокойно можеше да си остави ботушите кални, докато калта не почне да се лющи, ако тя му кажеше да я остърже.
— Неприятни мисли, но щом искаш… Мърдраалите и тролоците ме карат да мисля за Тармон Гай-дон.
— . Неприятни, наистина.
Той кимна, все така взрян в прозореца. Лицето му беше съвсем безизразно — Лан бе способен да учи дори Айез Седай как да си крият чувствата! — но в гласа му се долови лека разгорещеност. — Последната битка иде, Нинив, но ал-Тор, изглежда, си мисли, че може вечно да си играе със сеанчанците. Тварите на Сянката сигурно вече се спускат от Погибелта, докато ние си стоим тук, и газят през… — Млъкна отведнъж. И газят през Малкиер, почти го каза. През мъртвия Малкиер, убитата му родна страна. Беше сигурна. Лан продължи, все едно не беше замълчал. — Могат да ударят Шиенар и по всички Гранични земи — другата неделя, или утре. А ал-Тор си седи и плете сеанчанс-ките си схеми. Трябваше да прати някой, който да убеди крал Еазар и другите да се върнат към задълженията си по границата с Погибелта. Трябваше да изпрати всичката сила, която може да събере, и да се опълчи на Погибелта. Последната битка ще е там и при Шайол Гул. Войната е там.
Обзе я тъга, но тя се постара да я прикрие и отвърна:
— Трябва да се върнеш.
Той най-сетне извърна глава и я погледна намръщено. Ясните му сини очи бяха студени. Таяха по-малко смърт от обичайното, беше сигурна в това, но все пак… толкова студени.
— Мястото ми е с теб, сърце мое. Сега и завинаги.
Нинив събра целия си кураж и се вкопчи здраво в него, толкова здраво, че я заболя. Искаше й се да заговори бързо, да извади думите, преди храбростта й да поддаде, но с усилие се овладя и каза почти спокойно:
— Веднъж ми каза една поговорка от Граничните земи: „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина“. Моят дълг е тук, да не допусна Аливия да убие Ранд. Но ще те отведа в Граничните земи. Твоят дълг е там. В Шиенар ли искаш да отидеш? Спомена за крал Еазар. Близо е до Малкиер.
Той я изгледа, после въздъхна и ръката му се отпусна.
— Сигурна ли си, Нинив? Ако си — да, Шиенар. През Тролокските войни Сянката изпращаше пълчища тролоци през Тарвинската клисура, както и преди няколко години, когато видяхме Окото на Света. Но само ако си напълно сигурна.
Не, не беше сигурна. Искаше й се да заплаче, да му изкрещи, че мястото му наистина е тук, с нея, а не да умре сам в напразната си лична война със Сянката. Само че не можеше да го каже. Макар и без връзката, знаеше, че е разкъсан отвътре, разкъсан е между любовта си към нея и дълга си, разкъсан е и кърви, все едно че е прободен с меч. Не можеше да го нарани повече. Но можеше да се опита да го опази.