Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Защото трябва да е друго — отвърна му тя яростно. И се приведе, сякаш бе готова да се хвърли върху него. — Защото искам да е друго. Защото ще бъде друго. Все едно, не разбирам всичко, което съм видяла. Нещата се променят. Животът — също. Сгреших за Моарейн. Видях какви ли не неща в бъдещето, а тя е мъртва. Може би някои други неща, които съм видяла, също няма да се сбъднат.
„Този път не трябва да е друго — простена Луз Терин. — Ти обеща!“
Логаин се намръщи и леко поклати глава. Нямаше как да му хареса това, че Мин се съмнява в дарбите си. Ранд почти съжали, че му беше разказал какво бе видяла за него, макар тогава да му се беше сторило безвредно. Логаин беше стигнал дотам, че да помоли Айез Седай да потвърдят дарбата на Мин, макар да беше достатъчно благоразумен да не сподели съмненията си с Ранд.
— Не мога да разбера защо тази млада жена е толкова разпалена за тебе, момченце — умислено промълви Кацуан. Присви устни, поклати глава и дрънкулките в косата й се полюшнаха. — О, хубавичък си, не отричам, но просто не мога да разбера.
За да избегне спора с Мин — тя не ги наричаше така; наричаше ги „разговори“, но той си знаеше — Ранд извади писмото на Верин и счупи жълтия восък на печата с главата на пръстена с Великата змия. Тънкият почерк на Кафявата сестра покриваше почти цялата страничка, няколко букви бяха размазани от дъждовните капки, намокрили хартията. Приближи се до най-близкия фенер. Издаваше лек дъх на развалено масло.
„Както казах, тук направих каквото можах. Вярвам, че мога по-добре да изпълня клетвата си към теб другаде, тъй че взех със себе си Томас и тръгнах, за да го сторя. В края на краищата има много начини да ти служа, и много нужди. Убедена съм, че можеш да се довериш на Кацуан, и определено трябва да се вслушваш в съветите й, но внимавай с другите Сестри, включително с тези, които са ти се заклели във вярност. Такава клетва нищо не означава за една Черна сестра, а дори и тези, които вървят в Светлината, може да я изтълкуват по начин, който ти едва ли би одобрил. Вече си разбрал, че малко от тях гледат на тази клетва като на нещо, налагащо безрезервно подчинение във всичко. Някои може да открият други пукнатини. Не знам дали ще се вслушаш в съвета на Кацуан, а повтарям, че според мен трябва, но се вслушай поне в моя. Бъди много нащрек“.
И беше подписано простичко: „Верин“.
Ранд изсумтя кисело. Малко от тях гледали на клетвата като на нещо, налагащо безрезервно подчинение? По-скоро никои. Да, обикновено се подчиняваха, но буквата не винаги беше духът. Ето например самата Верин. Уж го предупреждаваше, че другите можели да направят неща, които той едва ли би одобрил но не му казваше нито къде отива, нито какво смята да прави там. Дали се боеше, че може би няма да го одобри? Или беше обичайната айезседайска скритост? За Сестрите пазенето на тайни бе нещо толкова естествено, колкото дишането.
Когато подаде писмото на Кацуан, лявата й вежда леко се вдигна. Доста изненадана трябваше да е, за да се издаде толкова, но го взе и го вдигна на светлината на фенера.
— Жена с много маски — най-сетне промълви тя и му върна листа. — Но ти дава добър съвет.
Какво означаваше това с маските? Тъкмо се канеше да я попита, но Лоиал и стареят Хаман се появиха на прага — носеха брадви с дълги дръжки. Туфестите уши на белокосия огиер се бяха изпънали назад и лицето му беше мрачно, а ушите на Лоиал потрепваха. От възбуда трябваше да е. Трудно беше да се каже.
— Да не би да ви прекъснахме разговора? — попита стареят Хаман и ушите му щръкнаха, докато оглеждаше тъжно редицата тела.
— Не сте — отвърна му Ранд, докато прибираше писмото в джоба си. — Съжалявам, че няма да мога да дойда на венчавката ти, Лоиал, но…
— О, тя вече стана, Ранд. — Трябваше да е възбуден — не му беше присъщо да прекъсва никого. — Мама настоя. Дори няма да има време за кой знае какво празненство, ако изобщо вдигнем празненство, защото Пънът е свикан и аз трябва да… — Старият огиер го хвана за ръката и Лоиал се обърна. — Какво? О, да. Разбира се. Добре. — И се потърка под широкия нос с пръст, дебел колкото тлъста наденица.
Нещо, което не биваше да му казват? Изглежда, и огиерите си имаха тайни. Ранд опипа писмото в джоба си. Е, то май всички си имаха.
— Обещавам ти следното, Ранд — заговори Лоиал. — Каквото и да се случи, ще бъда с теб на. Тармон Гай-дон. Каквото и да се случи.
— Момчето ми, не мисля, че трябва да… — промърмори стареят Хаман и замълча, заклати глава и забуботи под нос като далечен тътен.
Ранд с три крачки мина през сламата и подаде десницата си. Широко усмихнат, а при огиерите това значеше много широко, Лоиал я пое и я стисна. От толкова близо Ранд трябваше да извие врат, за да погледне приятеля си в лицето.