Нож от блянове

„Луд ли? — прошепна Луз Терин. — Да не би да съм по-луд от теб?“ И се изкиска в главата му.

Нандера от време на време се обръщаше през рамо да го погледне. Висока и жилава, прибрала прошарената си коса под кафявата шуфа, тя беше предводителката на Девите, поне отсам Драконовата стена, но бе решила лично да командва охраната му. Зелените й очи — единственото, което можеше да види от загорялото й от слънцето лице над черното було, бяха почти безизразни, но все пак Ранд бе сигурен, че се безпокои, че не се пази от дъжда. Девите забелязваха всичко, което изглежда необичайно. Дано само да не вдигнеше шум.

„Трябва да ми се довериш — каза Луз Терин. — Довери ми се. О, Светлина, долавям някакъв глас в главата си. Май наистина съм луд“.

Нандера и останалите петдесет Деви, образували широг кръг около него, почти рамо до рамо, мушкаха с копия всеки тролок или мърд-раал, край когото минеха, газеха небрежно през грамадите откъснати ръце, крака и глави с рогове, зурли или остри зъби. Тук-там по някой тролок простенваше немощно или се опитваше да изпълзи — или да се нахвърли върху тях с ръмжене, — но не задълго. Войната с тролоци беше като война с бесни псета. Убиваш ги или те те убиват. Нямаше преговори тук, нямаше капитулация, нищо такова.

Засега дъждът бе задържал лешоядите, но навсякъде врани и гарвани пляскаха с криле, черните им пера лъщяха мокри и дори някои от тях да бяха очи на Тъмния, това не ги спираше да кълват тролокски очи или да се опитат да откъснат парче месо. Никоя от птиците не се доближаваше до мъртъв мърдраал обаче, отбягваха и тролоците, нападали много близо до мърдраал. Това не говореше за нищо друго освен за предпазливост. Най-вероятно мърдраалите им миришеха лошо. Мър-драалската кръв можеше да разяде стомана, ако се остави по-дълго. На враните и гарваните сигурно им миришеше отровно.

Оцелелите салдейци стреляха по птиците или ги сечаха с извитите си мечове, или просто ги избиваха с лопати, търнокопи и вили, с всичко, което ставаше за удряне — в Граничните земи да оставиш врана или гарван живи беше немислимо; там те много често се оказваха очите на Тъмния — но тук бяха твърде много. Стотици чернопери трупчета вече лежаха между тролоците, а на всеки труп имаше сигурно десетки, които се дърлеха с шумен грак над по-меките късове. Аша’ман и Айез Седай отдавна се бяха отказали да се опитват да ги избият всички.

— Не ми харесва хората ми да се уморяват така — каза Логаин. Неговите хора. — Както и Сестрите, впрочем. Габрел и Товейн до довечера ще са на ръба на изтощението. — Беше обвързал двете Айез Седай към себе си, тъй че трябваше да знае. — Ами ако последва нова атака?

Навсякъде около главната сграда и пристройките лумваха за миг огньове, толкова горещи, че хората трябваше да си засланят очите — Айез Седай и ашаманите изгаряха мъртвите тролоци и мърдраали. Прекалено много бяха, за да се мъчат да ги събират на купове. При по-малко от двайсет Айез Седай и по-малко от дузина Аша’ман, и може би около сто хиляди тролоци, работата щеше да се проточи. Най-вероятно към края вонята на развала щеше да усили вече гадните миризми във въздуха, киселата миризма на кръвта на Тварите на Сянката, вонята от разпрани тролокски вътрешности. Но по-добре беше да не се задълбочава толкова над това. От имението до Гръбнака на света едва ли бе останал жив селянин. Оттам трябваше да са дошли тролоците, през Портала край стеддинг Шангтай. Но поне домът на Лоиал беше в безопасност. Нито тролоци, нито мърдраали щяха да стъпят в стеддинг, освен ако някой не ги тласнеше, а за това щеше да трябва доста голямо усилие.