Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
Крайната му цел беше един от плевниците, чийто сламен покрив наполовина беше обгорял. Точно в този плевник бяха нахълтали троло-ците. Плещестият мъж с грубо кафяво палто и кални ботуши, облегнат на касата на зейналата врата, се изправи и неясно защо погледна припряно през рамо, щом Ранд се приближи. Девите се разпръснаха и обкръжиха постройката.
Ранд се закова на прага. Мин и останалите спряха зад него. Лога-ин изруга. Двата фенера, окачени на гредите, крепящи сеновала, хвър-ляха светлина, смътна, ала достатъчна, за да се види, че всичко, всяка повърхност е покрита с плътна пелена лазещи мухи, дори покритият със слама пръстен под. И още толкова като че ли бръмчаха във въздуха.
— Откъде се взеха? — Алгарин можеше да не е богат, но плевниците, оборите и конюшните се поддържаха възможно най-чисти. Едрият мъж се сепна и го изгледа гузно. Беше по-млад от повечето ратаи в къщата, но вече беше оплешивял и бръчки обграждаха широката му зейнала уста.
— Не знам, милорд — изломоти той и се почука по челото, свил в юмрук окаляната си ръка. Така се вторачи в Ранд, че беше ясно, че не иска и да погледне назад. — Пристъпих към вратата да глътна въздух, а като се обърнах, всичко беше покрито с мухи. Рекох си… рекох си, може да са мъртви мухи.
Ранд поклати отвратено глава. Мухите си бяха съвсем живи. Не всички салдейци в този плевник бяха загинали, но всички мъртви салдейци бяха събрани тук. Салдейците не обичаха да правят погребения в дъжд. Никой не можеше да обясни защо, но просто не погребваха хора, когато вали. На пода лежаха добре подредени телата на деветнайсет мъже — добре, доколкото можеше да е, след като липсваха крайници, а главите на някои бяха разцепени. Но бяха подредени грижливо от приятелите им и другарите им в боя, лицата им бяха мити, очите — затворени. Заради тях беше дошъл тук. Не за сбогуване или нещо сантиментално — никого от тях не беше познавал, освен че можеше да различи тук-там по някое лице. Дошъл беше, за да си напомни, че дори една привидно пълна победа си има своята цена, в кръв. Все пак заслужаваха повече, а не да ги лазят мухи.
„Не ми е нужно напомняне“, изръмжа в главата му Луз Терин.
„Но аз не съм ти — помисли си Ранд. — Аз трябва да се втвърдя“.
— Логаин, отърви ни от тези проклети твари! — каза на глас.
„Ти си по-твърд, отколкото аз съм бил някога — каза Луз Терин. И се изкикоти. — Ако не си аз, кой си тогава?“
— Сега и проклета мухотрепачка ли да ставам? — промърмори Логаин.
Ранд се обърна ядосано към него, но Аливия се обади, преди да е Успял да каже и дума.
— Позволете аз да опитам, милорд.
Уж беше молба, но също като Айез Седай, не изчака да й разреши. Целият настръхна, щом тя прегърна сайдар и преля.
Мухите винаги си търсеха подслон и от най-лекия дъжд, защото една дъждовна капка бе достатъчна да събори мухата на земята и да я направи лесна плячка, докато крилцата й не изсъхнат, но зейналата рамка на вратата изведнъж загъмжа от бръмчащи мухи, сякаш дъждът се оказа за предпочитане пред уюта на плевника. Въздухът сякаш се сгъсти. Ранд замаха с ръце да ги отпъди, а Мин скри лицето си в шепи, връзката се насити с отврат, но тварите ги интересуваше само полетът. След няколко мига всички бяха изчезнали. Плешивият, ококорен в Аливия със зяпнала уста, изведнъж се окашля и изплю две мухи в шепата си. Кацуан го изгледа така, че той набързо я затвори и пак се чукна с кокалестия си юмрук по челото. Само един поглед, но Кацуан все пак беше, която беше.
— Значи наблюдаваш — обърна се тя към Аливия. Черните й очи се бяха впили в лицето на сеанчанката, но Аливия нито се стъписа, нито заекна. Много по-малко я впечатляваха Айез Седай от повечето хора.
— И запомням каквото виждам. Трябва все някак да се науча, ако ще помагам на лорд Дракона. — Мин издаде гърлен звук, много близък до ръмжене, а връзката се изпълни с гняв, но златокосата жена не й обърна внимание. — Нали не ми се сърдите? — с тревога го попита тя.
— Не ти се сърдя. Учи колкото можеш. Добре се справяш.
Тя се изчерви и наведе очи като момиче, стъписано от неочакван комплимент. Тънки бръчици се сбраха около очите й, но понякога му беше трудно да се сети, че е със сто години по-стара от всяка жива Айез Седай, а не с половин дузина по-млада от него самия. Трябваше да намери някоя, която да я научи на повече.
— Ранд ал-Тор — заговори сърдито Мин и скръсти ръце под гърдите си, — няма да позволиш тази жена да…
— Виденията ти винаги са верни — прекъсна я той. — Това, което виждаш, винаги се случва. Опитвала си се да променяш някои неща и никога не си успявала. Сама ми го каза, Мин. Какво те кара да мислиш, че този път ще е друго?