Нож от блянове

— Още не — отвърна той, без да се извръща от прозореца. Пръстен или не, гласът му беше спокоен. И много твърд. — Моарейн казваше, че главоболието е признак, че е преливала твърде много. Опасно е.

Ръката й посегна към плитката, но тя се овладя и я отпусна. Той да не би да си мислеше, че разбира за преливането повече от нея!? Е, в известно отношение си беше така. Двайсетте години като Стражник на Моарейн го бяха научили на всичко, което един мъж можеше да знае за сайдар.

— Главоболието ми мина. Вече съм съвсем добре.

— Не ставай капризна, обич моя. До разсъмване остават само няколко часа. За утре ще остане предостатъчно работа. — Лявата му ръка се сви на дръжката на меча, отпусна се, пак се сви. Само тя се раздвижи.

Нинив присви устни. Капризна? Подръпна свирепо полите си. Не беше капризна! Насаме той рядко се позоваваше от правото си да командва — проклети да са ония от Морския народ, че изобщо го бяха измислили това! — но когато го направеше, беше непреклонен. Разбира се, тя въпреки това можеше да излезе. Той нямаше да се опита да я спре. Сигурна беше. Напълно. Но пък и тя нямаше намерение да нарушава брачните си клетви. Колкото и да й се искаше да срита по пищялките любящия си съпруг.

Вместо това подритна полите си, мина през стаята, застана до него и пъхна ръка под мишницата му. Ръката му бе твърда като скала. Мускулите му бездруго си бяха възхитително твърди, но това сега беше по-скоро напрегната твърдост, сякаш се напрягаше да повдигне някаква огромна тежина. Ах, колко й се искаше да можеше да има връзката му, да й подскаже какво го тревожи. Само да й паднеше онази Миреле в ръцете… Не, по-добре да не мисли за оная нахалница! Зелени! На тях просто не можеш да им довериш мъже!

Недалече от къщата стояха двама от ония облечени в черно Аша’ман, с обвързаните с тях Сестри. Беше се старала да ги избягва, доколкото може — Аша’ман по ясни причини, а Сестрите — защото подкрепяха Елайда, — но не можеш дълго да живееш в една къща с хора, дори да е толкова голяма като дома на Алгарин, и да не ги опознаеш. Арел Малевин, кайриенецът, изглеждаше по-широк, отколкото бе наистина, тъй като едва стигаше до гърдите на Лан. До него бе Донало Сандо-мир, тайренецът от благороден род, с гранат в лявото ухо и с прошарена брада, подкастрена и намазана с масло — Нинив все пак се съмняваше, че това сбръчкано грубовато лице е на благородник. Малевин беше обвързал Айслинг Нуун, Зелена със свиреп поглед, която пъстреше речта си с толкова пиперливи ругатни, че понякога Лан дори прими-жаваше. Нинив съжаляваше, че не ги разбира, но той отказваше да й обясни. Пленничката на Сандомир беше Аяко Норсони, дребничка Бяла с вълниста, дълга до кръста коса и с кафява кожа почти като на до-манка. Изглеждаше свенлива, рядкост сред Айез Седай. И двете носеха шаловете си с ресни. Пленничките го правеха почти винаги, може би в знак на непокорство. Но пък като че ли се разбираха странно добре с мъжете. Нинив често ги беше виждала да си бъбрят сладко, а това едва ли беше поведение на непокорни пленнички. И подозираше, че Логаин и Габрел не са единствените, които делят небрачно ложе. Отвратително!