Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Морврин се окашля двусмислено.
— Трябва да направим едното или другото. Прощавай, Шериам. Аринвар, могат ли гайдините да подведат няколко по-пъргави сестри достатъчно близо, за да ги оплетат с Въздух?
Той поклати глава.
— Мачан казва, че те може би са забелязали някои от охраняващите селото Стражници. Със сигурност ще забележат, ако се опитаме да приближим до тях една или две от вас. Но продължават насам.
Сюан и Леане не бяха единствените, които се спогледаха озадачено. Малцина можеха да забележат Стражник, който не желае да бъде забелязан, дори и без гайдинския плащ.
— Тогава постъпете така, както смятате за най-добре — каза Шериам. — Пленете ги, ако е възможно. Но никой от тях не бива да се измъкне и да ни издаде.
Преди Аринвар да довърши поклона си, до него се появи друг мъж, по-скоро черен мечок, висок и як, с тъмна коса до раменете и къса брада, откриваща горната му устна. Плавните движения на Стражник някак не се връзваха с огромното му тяло. Той намигна на Миреле, своята Айез Седай, и каза с тежък иллиански акцент:
— Бе повечето конници взеха, че спряха, само един иде насам самичък. От туй, дето видях, и старата ми майчица да рече друго, пак ще кажа, че май е Гарет Брин.
Сюан го зяпна; побиха я студени тръпки. Клюката упорито мълвеше, че Миреле всъщност се била омъжила за този Нуел и другите си двама Стражници в открито незачитане на приличието и закона по всички земи. Тази нелепа мисъл бе първото, което изплува в зашеметения й мозък, и веднага след нея тя изпита чувството, че върху главата й се е стоварила мачта. Брин тук? „Невъзможно! Трябва да е полудял!“ Просто не беше възможно да ги е следвал по целия път до… „О, да. Би могъл, и още как. Точно този би го направил като нищо.“ През цялото пътуване си повтаряше, че е повече от благоразумно да не оставят следи, че Елайда знае, че са живи, и че въпреки всички слухове няма да се откаже да ги преследва, докато или не ги намери, или самата тя не бъде свалена. Докато пътуваха, Сюан беше страшно раздразнена, че се налага да разпитва за посоките, но мисълта, която щракаше в тила й като челюсти на акула, беше не че Елайда би могла да се докопа някак до някой ковач в някое малко алтарско селце, а че въпросният ковач може да се окаже ярко изрисуван знак за Брин. „Казваше си, че е глупаво, нали? А ето ти го сега.“
Много добре си спомняше сблъсъка с него, когато й се наложи да го прекърши, за да се подчини на волята й по онази история с Муранди. Беше все едно да извиеш дебела желязна пръчка или да натегнеш огромна пружина, която ще отскочи и ще те премаже, ако я отпуснеш макар и за миг. Трябваше да приложи всичката си сила, наложи й се да го унизи публично, за да е сигурна, че ще остане прегънат толкова, колкото й беше нужно. Трудно щеше да измени на това, което бе обещал на колене, молейки я за извинение, в присъствието на петдесет благородници. Мургейз сама по себе си беше достатъчно трудна и Сюан не можеше да позволи Брин да й даде повод да тръгне против указанията й. Странно, че тогава двете с Елайда бяха действали в съюз, за да принудят Мургейз да се покори.
А трябваше да се овладее. Зашеметена беше и ето че мислеше за всичко друго, но не и за това, за което трябва. „Съсредоточи се. Не е време за паника.“
— Трябва да го отпратите. Или да го убиете.
Усети, че е направила грешка, още докато думите излизаха от устата й, така издайнически изпълнени с тревога. Дори Стражниците я изгледаха, а Айез Седай… Досега не беше имала и най-малката представа как се чувства някой, комуто липсва Силата, когато тези очи се обърнат към него. Чувстваше се гола, умът й като че ли бе проснат пред тях разголен. Макар да знаеше, че Айез Седай не могат да четат мисли, й се искаше да си признае всичко. Надяваше се, че лицето й не е като на Леане, с пламнали бузи и широко отворени очи.
— Знаеш защо е тук. — Гласът на Шериам бе изпълнен със спокойна увереност. — И двете знаете. И в никакъв случай не искаш да се озовеш пред него. Дотолкова, че ти се иска да го убием заради теб.
— Малко велики капитани са останали живи на този свят. — Нуел започна да ги изброява на пръсти. — Агелмар Джагад и Даврам Башийр не ще оставят Погибелта, мисля, а Педрон Ниал едва ли ще ви е от полза. Ако Родел Итуралд още е жив, трябва да е нейде из руините на Арад Доман. — С което май остава само Гарет Брин.
— А ти смяташ ли, че ще ни е нужен „велик капитан“? — попита го кротко Шериам.
Нуел и Аринвар не обърнаха очи един към друг, но въпреки това Сюан имаше чувството, че се спогледаха.
— Решението е твое, Шериам — отвърна Аринвар също толкова кротко, — твое и на останалите сестри, но ако смятате да се връщате в Кулата, бихте могли да го използвате. Ако сте решили да чакате тук, докато Елайда не ви повика, тогава не. — Миреле изгледа Нуел въпросително и той кимна.