Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
А по всичко личеше, че армията наистина се е насочила на юг — от мястото, където тримата трапери ги бяха видели за първи път, до сегашния им лагер, имаше доста мили, а погромът, който злите създания бяха оставили след себе си, се виждаше от километри.
— Трябва да потърсим дупка, в която да се крием — спокойно отбеляза Брадуордън. — По тез’ земи и преди са върлували гоблини, ще върлуват и занапред. Аз и преди съм ги издебвал тайно, ще го правя и занапред.
— Трябва да научим повече за намеренията им — неочакваната забележка на Елбраян накара кентавъра да го изгледа заинтригувано.
— Не е особено трудно да се досетиш какво може да си е наумила паплач кат’ тях — сухо отвърна той.
— Този път е различно — поклати глава пазителят. — Толкова много гоблини и великани накуп — това съвсем не е нормално. Ами координацията между тях? — добави и махна към отлично построения лагер и съвършено правите редици на палатките. — Ами това? — посочи той дузината внушителни оръдия, обграждащи единия край на бивака.
— Малко повечко са прегладнели тоз’ път — рече Брадуордън. — Ще поизтребят малко повече човеци — кой знае, може дори да опустошат две села, вместо само едно. Тъй си е открай време, приятелю, само дето вие всеки път се изненадвате така, сякаш подобни набези не са се случвали никога преди.
Елбраян обаче не мислеше така, не и този път, не и при вида на военния лагер, разстлал се пред очите му. Погледна на запад, където слънцето вече докосваше хоризонта и заяви:
— Трябва да проникна там.
— Не думай! — насмешливо подхвърли Брадуордън, ала младият мъж не му обърна особено внимание и като скочи на земята, подаде му юздите на Симфония.
— Разузнай наоколо — помоли. — Виж дали част от армията вече не е минала оттук. Ще се върна, когато Шийла изгрее. Чакай ме тук или в подножието на следващото възвишение, ако се окаже, че гоблините вече са се разположили около този хълм.
Брадуордън прекрасно разбираше, че да спори с упорития пазител е напълно безсмислено.
Прокрадвайки се предпазливо, младият мъж бавно се запромъква към многохилядната войска. Много скоро започна да се натъква на вражески съгледвачи, които крачеха между дърветата и си говореха на висок глас. Най-вече се оплакваха — от неудобните униформи, от различни командири, които оставяли бича да говори вместо тях и от какво ли още не. Не можеше да разбере абсолютно всичко — въпреки че използваха общото наречие, което се говореше в Корона, гоблините имаха много особено произношение, освен това непрестанно вмятаха техни си жаргонни думи.
Ала и онова, което успя да разбере, бе достатъчно, за да го разтревожи още повече — всички тези създания очевидно бяха част от една-единствена огромна армия.
Следващата изненада дойде около час по-късно. Елбраян вече бе заел удобна позиция върху едно дърво, само на няколко метра от земята, когато неколцина дребни създания се насочиха към него. Трима от тях бяха гоблини, ала четвъртият, онзи, който носеше запалена факла в ръка, беше джудже — с масивно туловище, тънки, клечести крайници и червено кепе на главата.
Кепе, поаленяло от кръвта, с която бе напоявано неведнъж. Елбраян може и да не бе виждал истински паури досега, ала добре помнеше разказите, които бе слушал за тях в детството си.
Четиримата решиха да се разположат под неговото дърво, но за щастие на никого не му дойде наум да вдигне поглед нагоре.
Елбраян знаеше как да постъпи. Нещо му подсказваше, че трябва да вземе шапката на джуджето — надали щеше да намери по-красноречиво доказателство, което да убеди жителите на трите села колко голяма опасност е надвиснала над тях. Новината за прииждащи гоблини нямаше да ги стресне особено — най-много да изпратеха неколцина съгледвачи и да поставеха някаква стража, точно както бяха постъпили и неговите съселяни преди години. Ала видът на аленото кепе несъмнено щеше да изплаши мнозина, може би дори щеше да ги накара да потърсят убежище на юг.
Как обаче да се добере до шапката?
Най-разумно изглеждаше да се опита да я открадне. Четиримата се бяха разположили като за почивка, нищо чудно скоро да се унесяха в сън. Един от гоблините извади издут кожен мях и в мига, в който видя пенливата течност, която дребното създание щедро наливаше в една халба, младият мъж разбра, че късметът може и да му се усмихне.