Кладенецът на възнесението

Елънд имаше право да рискува. Той беше мъж, уверен в силите си и в призванието си. Но това, което бе направил, го бе изложило на огромен риск. Докато го гледаше как спи, тя изпита ужасен, непреодолим страх.

„Веднъж го спасих от убийците, успях да го опазя. Аз съм могъщ аломант. Защо тогава се чувствам толкова безпомощна? Толкова самотна?“

Приближи се тихо до него, стъпваше с боси крака по пода. Постоя малко наведена над спящия си любим.

ОреСюр изръмжа едва чуто.

Вин се обърна. На балкона се бе изправил тъмен силует почти невидим дори за подсиленото й с калай зрение.

— Зейн — прошепна тя.

— Той не е в безопасност, Вин — каза Зейн и бавно пристъпи към нея, заобиколен от вихрещи се мъгли.

Тя погледна през рамо към Елънд.

— Никога няма да е в безопасност.

— Дойдох да ти кажа, че сред вас има предател.

Вин вдигна глава.

— Кой?

— Демоа — отвърна Зейн. — Свързал се е с баща ми малко преди покушението и е предложил да отвори портите и да му предаде града.

Вин се намръщи. „В това няма никаква логика“.

Зейн я доближи.

— Това е работа на Сет, Вин. Той е змия, дори сред останалите благородници. Не зная как е успял да подкупи Демоа, но съм сигурен, че той се е опитал да провокира баща ми да нападне града по време на гласуването.

Вин се замисли. Ако Страф бе нападнал, това щеше да подсили впечатлението, че тъкмо той е пратил убийците.

— Елънд и Пенрод е трябвало да умрат — продължи Зейн. — В настъпилия хаос в Събора Сет щеше да вземе властта. И тогава вероятно щеше да поведе армията си — заедно с вашата — срещу атакуващия Страф. Да се представи за спасител на Лутадел от тиранията…

Вин мълчеше. Само защото го казваше Зейн не значеше, че е истина. Но разследването също водеше към Демоа.

Беше познала убиеца в Събора и знаеше, че е от обкръжението на Сет, така че поне в тази част Зейн не изопачаваше нещата. Освен това Сет и друг път бе пращал убийци аломанти — когато Вин бе изчерпала последните си запаси атиум. Тогава тъкмо Зейн й бе спасил живота.

Тя стисна яростно юмруци. „Ако е прав, значи Демоа е мъртъв, заместен от кандра, която е проникнала в двореца и от много дни е само на крачка от Елънд. А дори и Зейн да лъже, все още държим в града тиран — и друг отвън. Плюс армия колоси, които си точат зъбите за нас. А Елънд няма нужда от мен.

Защото не мога да направя нищо“.

— Разбирам защо си ядосана — прошепна Зейн и се изправи до леглото на спящия си брат. — Продължаваш да го слушаш. Искаш да го пазиш, но той не ти позволява. — Погледна я. В очите му се долавяше намек.

Имаше нещо, което можеше да направи. Това, което искаше от самото начало. За което бе обучена.

— Сет за малко да убие мъжа, когото обичаш — продължи Зейн. — Твоят Елънд постъпва както пожелае. Какво пък, мисля, че ние можем да направим същото. — Не откъсваше очи от нейните. — Твърде дълго бяхме ножове на други. Нека покажем на Сет защо трябва да се бои от нас.

Чувствата, които я изпълваха, гневът и ядът, я подтикваха да направи както предлагаше Зейн. Но тя продължаваше да се колебае. Съвсем наскоро бе убила други човешки същества и още си спомняше ужаса от това. Но от друга страна… Елънд бе показал, че е готов да поема рискове — смъртоносни, безумни рискове, като този да влезе сам и беззащитен в лагера на колосите. Това почти граничеше с предателство. Толкова усилия бе положила да го опази, като бе рискувала себе си. А той бе отишъл в лагер, пълен с чудовища.