Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Стисна зъби. Даваше си сметка, че Елънд не е виновен за постъпките си и че нейната роля е да го опази. И че следователно трябва да се погрижи да премахне заплахите.
— Да вървим — прошепна тя.
— Но искам да знаеш едно — каза Зейн. — Не бива да го убиваме. Друг ще заеме мястото му и ще поеме командването на армията. Трябва да го ударим силно. Да направим така, че да се изплаши и да си тръгне сам.
Тя го гледаше, впила нокти в дланите си.
— Кажи ми — продължи той. — Какво би те посъветвал да направиш твоят Келсайър?
Отговорът беше лесен. Келсайър никога не би изпаднал в подобно положение. Той бе суров човек и не прощаваше на онези, които заплашваха близките му. Сет и Страф нямаше да изкарат и една нощ край стените на Лутадел, преди да опитат ножа му.
Частица от нея винаги бе жадувала за това силно, окончателно и жестоко решение.
„Има два начина да се опазиш — зашепна в нея гласът на Рийн. — Или се прави на тиха и безобидна, та другите да не ти обръщат внимание, или бъди толкова опасна, че да им вдъхваш страх“. Тя погледна Зейн и кимна. Той се усмихна, скочи през прозореца и изчезна в мъглите.
— ОреСюр — прошепна тя. — Атиумът.
Овчарката дотича до нея и козината на рамото й се разтвори.
— Господарке — промълви ОреСюр. — Не отивайте.
Тя погледна Елънд. Не можеше да го опази от всички опасности. Но поне можеше да опита. Взе стъкленицата с атиум. Ръцете й вече не трепереха. Побиваха я хладни тръпки.
— Сет си позволи да заплаши човека, когото обичам — прошепна тя. — Скоро ще разбере, че на този свят има и по-смъртоносни неща от неговите убийци. По-силни от армията му. По-страшни дори от лорд Владетеля. Защото отивам да му го покажа.
Наричаха го „мъгливата стража“.
Войниците се редуваха да стоят в тъмното, под трепкащата факла. Някой трябваше да остане да пази. Да гледа тези местещи се, танцуващи мъгли и да се чуди дали там има някой. Да охранява стените.
Уелън знаеше, че там има някой.
Знаеше, но никога не го казваше. Войниците се присмиваха на подобни суеверия. Все пак нали излизаха в мъглите. Бяха свикнали. Бяха се уверили, че няма нищо страшно.
Или поне предполагаха, че няма.
— Ей! — извика Джарлокс и се наведе от ръба на стената. — Уелс, виждаш ли нещо там долу?
Разбира се, че не виждаше. Такива като него бяха поне двайсетина души, подредени по стените на Цитаделата Хастинг, с погледи, втренчени към ниската външна стена, която заобикаляше двора. Беше им наредено да се оглеждат за всякакви подозрителни признаци в мрака.
„Подозрителни“. Това бе думата, която използваха. Но тук всичко беше подозрително. Мъглите. Стелещият се мрак, това черно пространство, царство на хаоса и омразата. Уелън никога не се бе чувствал спокоен през нощта. Те бяха някъде там. Той знаеше.
Нещо се раздвижи в тъмнината. Уелън отстъпи назад, втренчил очи в нощта, сърцето му запърха от страх, а ръката, с която стискаше копието, плувна в пот.
— Ей! — извика той и примижа. — Мога да се закълна, че видях…
Стана точно както бе предполагал. Като хиляди пчели в горещ ден, като градушка от стрели, изстреляни от вражеска армия. Върху бойниците се посипаха монети. Блещукаща, убийствена завеса, стотици ярки дири в мъглата. Метален звън върху камъка, последван от болезнените викове на войниците.
Уелън отстъпи назад и вдигна копието. Отгоре долетя предупредителният вик на Джарлокс — и секна: Джарлокс издъхна по средата на вика, със забита в гърлото монета, която изхвърли късчета от зъбите му навън, преди да продължи през плътта към тила. Той падна и Уелън отскочи изплашено от трупа му. Разбираше, че е твърде късно да избяга.
Дъждът от монети спря. Настъпи тишина. В краката му се въргаляха стенещи стражници.
И тогава те дойдоха. Две тъмни, смъртоносни сенки в нощта. Гарвани в мъглата. Профучаха над Уелън с разперени черни наметала.
Оставиха го зад себе си, сред труповете на отряд, който допреди секунди наброяваше двайсет души.
Вин скочи боса върху каменните павета на Хастинг. Зейн както винаги се спусна изправен, излъчващ самоувереност.
Разпаленият в тялото й пютриум придаваше на мускулите й сила и енергия за хиляди едновременни движения. Вече не усещаше болка над десния си хълбок. Последното парче атиум бе погълнато, но тя не бързаше да го използва. Още не. Нека преди това се увери в подозренията си, че Сет е Мъглороден.