Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Тръгваш ли вече? — попита Бринт.
— Има нещо, за което трябва да се погрижа.
Яленхорм се изправи до него.
— Трябва да ти благодаря, полковник. За това, че ме изпрати като вестоносец. Оказа се прав. Нямаше да мога да направя нищо кой знае какво там.
— Така е — Уест пое дълбоко въздух и издиша шумно. — Нищо нямаше да можеш да направиш.
Вечерта беше тиха и мразовита. Ботушите на Уест се хлъзгаха и жвакаха в полузамръзналата кал. Тук-там горяха огньове, около тях седяха скупчени мъже. Бяха се увили във всички дрехи, с които разполагаха. Измъчените им лица бяха оцветени в жълто от пламъците и обвити в пара от дъха им. На склона над лагера един от огньовете гореше по-силно и Уест се насочи към него с омекнали от алкохола крака. Приближи се и видя до огъня две седящи фигури.
Дау пушеше лула. Димът на дървесната гъба се виеше между устните му, изкривени в обичайната отровна усмивка. Между кръстосаните му крака стърчеше отворена бутилка, а на земята около него се търкаляха няколко празни. Някъде отдясно, в тъмното, Уест чу някой да пее на северняшки фалшиво, с мощен дебел глас: „Посече го до коокаал. Не. До коокаал. До… как беше бе?“
— Наред ли е всичко? — попита Уест и протегна облечените си в ръкавици ръце към пращящите пламъци на огъня.
Три дървета му се усмихна широко, поклащаше се леко напред-назад. Уест се зачуди дали не вижда за първи път възрастния войн да се усмихва.
— Тъл отиде да пикае — той посочи с палец надолу по склона. — И пее. А аз съм пиян като свиня. — Отпусна се бавно назад и легна по гръб с разперени ръце и крака в снега. — И пуших гъба. И съм вир-вода. Подгизнал съм, все едно съм преплувал шибаната Крина. Къде сме бе, Дау?
Черния притвори очи се загледа над огъня, сякаш се взираше и нещо в далечината.
— На нищото в средата сме, мамка му — каза той и размаха лулата. Изкиска се, сграбчи единия ботуш на Три дървета и го раздруса. — Къде другаде да сме ние? Искаш ли да пробваш, Бесен? — той тикна лулата в лицето на Уест.
— Дай. — Уест дръпна през мундщука и усети как димът захапва дробовете му.
Издиша облак кафеникав пушек и дръпна отново.
— Я ми дай това. — Три дървета се изправи и грабна лулата от ръцете му.
От тъмнината долетя отново мощното боботене на Тъл, пееше още по-фалшиво отпреди: „Замахна със секирата като… к’во беше бе? Замахна със секирата като… мамка му. Не. Чакай…“
— Знаете ли къде е Кадил? — попита Уест.
— О, тук някъде е — ухили се дяволито Дау и махна с ръка към няколко палатки по-нагоре по склона. — Там някъде е, мисля.
— Тук някъде е — повтори Три дървета и тихо се изкиска. — Тук някъде.
— Той беше… Кървавия… дееевет! — долетя ръмженето на Тъл откъм дърветата.
Уест тръгна нагоре по следите от стъпки в снега. Лулата започна да го хваща. Главата му се замая, а краката му се понесоха с лекота по хълма. Носът му вече не беше измръзнал, усещаше само лек гъдел. Чу тих женски смях. Усмихна се и направи още няколко скърцащи в снега крачки към палатките. През тесния процеп на входа на една от тях се процеждаше мека светлина. Смехът се усили.
— Хъ… хъ… хъ…
Уест се намръщи. Това не звучеше много като смях. Приближи се, като внимаваше да не вдига шум. Сега замъгленото му съзнание долови друг шум. Ръмжене, примесено с женския глас, почти животинско ръмжене. Затаил дъх, Уест се приближи още малко и се наведе да погледне през процепа на платнището на входа.
— Хъ… хъ… хъ…
Видя гол женски гръб, който се местеше нагоре-надолу. Жената беше слаба, тънките мускулчета и прешлените на гръбнака й изпъкваха при всяко нейно движение. Уест приближи още крачка-две и тогава видя косата й — кафява, сплетена и щръкнала. Кадил. Право към Уест стърчаха два тънки крака. Бяха толкова близо, че можеше да се протегне и да докосне един от сгърчените палци.
— Хъ… хъ… хъ…
Една ръка се мушна под мишницата на Кадил, а другата се промъкна под едното й коляно. Последва гърлено ръмжене и любовниците, ако тези двамата можеше да се нарекат така, се претърколиха настрани и сега Кадил беше отдолу. Уест вече можеше да види профила на мъжа и той го зяпна като втрещен. Нямаше как да сбърка тази заострена брадясала челюст. Кучето. Задникът му щръкна нагоре към Уест и започна да се издига и спуска. Едната ръка на Кадил хвана косматата му половина и започна да го стиска в такт с движенията.
— Хъ… хъ… хъ…
Уест се ококори и запуши уста с ръка. Беше едновременно ужасѐн и възбуден. Разкъсваше се дали да остане да гледа, или да побегне надолу по хълма. Без да знае как, избра второто. Отстъпи назад и кракът му се закачи в едно от колчетата на палатката. Извика тихо и се просна по гръб.