Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Зое продължи, Жозефин вече не я чуваше. РВ. Ами ако капитан Галоа е имала предвид Ерве Льофлок-Пинел или Ерве Ван ден Брок?
Да се разрови около двамата Ерве. Сигурно е открила нещо или е била на път да открие. Спомни си смущението на Льофлок-Пи-нел, когато беше предложила да го нарича по име. На терасата на кафенето срещу полицейския участък непосредствено след първия разпит. Той се настрои враждебно и се държа съвсем студено.
- О, Боже мой! Боже мой! - прошепна тя.
- Какво ти стана, мамо?
Незабавно трябваше да говори с инспектор Гарибалди.
На сутринта Жозефин отиде на „Ке дез Орфевр“ № 36.
Изчака цял час в безкрайния коридор, наблюдаваше мъжете, които провеждаха разпитите, тряскаха вратите, говореха високо. Чуваше смехове, които изригваха при отваряне на врата, разговори, които заглъхваха при затваряне. Възклицания, телефонен звън, спешни излизания по двама-трима, които закопчаваха пистолетите, скрити под мишница, без да спират. „Хайде бързо! Давайте, момчета, пипнахме го! Както винаги, момчета, спокойно!“ Набити и яки, в дънки и кожени якета, те подтичваха. Тя чакаше насред тази лудница, вече не беше толкова сигурна дали посещението й беше наистина наложително. Времето минаваше, тя поглеждаше часовника си, огъваше крайчеца на каишката, човъркаше с нокът резка на пейката и изстрелваше с два пръста топчета мръсотия.
Най-накрая инспектор Гарибалди я покани в кабинета си, предложи й да седне. Носеше хубава червена риза и черната му коса беше опъната назад, сякаш завързана с ластик. Той я гледаше открито и ушите й пламнаха. Тя отметна косата си и му разказа всичко: за разговора в кафенето с Льофлок-Пинел, промяната в поведението му, когато поиска да го нарича на малко име, как научи тогава, че двамата с Ван ден Брок носят едно и също име, Ерве.
- Знаете ли, когато се сещах за тях, ги наричах Льофлок-Пинел и Ван ден Брок. Звучеше като име и презиме. Тези дълги имена...
Тя направи пауза и той тихо я подкани:
- Слушам ви, госпожо Кортес, и така...
- Та вчера, докато се опитвах да поработя върху хабилитацион-ния си труд, дисертация от няколко хиляди страници, която представяш пред университетски професори, много е трудно и при най-малката грешка късат; още повече че съм млада за такава степен и няма да ми простят и най-незначителния пропуск...
Тя вдигна глава. Той не изглеждаше изнервен от бавния й разказ. Подкрепяше я с черните си очи, засенчени от гъсти вежди. Тя се отпусна и увереността й се възвърна. Той не беше чак толкова страшен. Вече дори не я потискаше. Сигурно има жена, деца, прибира се вечер у дома, сяда пред телевизора, разказва как е минал денят му. Жена му го слуша и глади, той отива да завие децата. Човек като всички останали.
- Седях и си мислех за това, което ми бяхте казали, вместо да работя. Не мога да разбера как е възможно да съм заподозряна. Съучастница - в кое? Съучастница - защо? Та значи седях и размишлявах. И се сетих за бележката „да се разрови около РВ“... Написах го и нищо. Много съм чувствителна към стилистиката, думите, вероятно е поради хуманитарното ми образование, значи въртях напред и назад тези думи, когато малката ми дъщеря влезе...
- Зое ли? - осведоми се инспекторът.
- Да, Зое.
Запомнил е името й. Това е обнадеждаващо. Може би и той си има някоя малка Зое. Когато се роди, се колебаеха между Зое и Камий, но Жозефин смяташе, че Зое звучи по-смело, искаха да й дадат допълнителен шанс. Освен това значеше „живот“ на гръцки. Накрая Антоан отстъпи и се съгласи с нея.
- Зое влезе в стаята и... - продължи инспекторът, откъсвайки я от отклоненията.
Тя продължи, стараеше се да бъде по-конкретна. Усети как ушите й си връщат нормалната температура. Той слушаше, удобно разположен на стола. Когато тя стигна до есемесите, до ТММТНА и до РВ, което се оказа Ерве, той извика „ваш’та мама!“ и удари с длан по бюрото. Всичко върху плота подскочи и Жозефин се стресна.
- Извинете ме за грубия език - каза той, овладявайки се, - но страхотно ни помогнахте, госпожо Кортес. Може ли да ви помоля да не споделяте с никого за разговора ни! Никой не трябва да разбере. Нали? Става дума за личната ви сигурност.
- Толкова ли е важно? - прошепна Жозефин с разтревожен глас.
- Отидете в съседната стая, там ще дадете писмени показания.
- Вярвате ли, че това което ви съобщих, може да е от полза?
- Да. Вие се оказахте забъркана в странна история... Все още не разполагаме с всички обяснения, но е твърде възможно да сте ни съобщили важна подробност за разследващите.