Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Тя не смее да ми каже в очите, че съм прекалено стар. А колко се старая, правя всичко, за да й бъда приятен...
- Може би се престаравате - отговори Жозефин, за която меланхоличното настроение на господин Сандоз се явяваше като отзвук на собствената й мъка. - Любовта не означава готовност и усърдие, тъкмо обратното... Все това ми повтаря голямата ми дъщеря, а тя е специалистка по омайване.
Крайчетата на яката на бялата риза на господин Сандоз стърчаха над плетената черна вратовръзка.
- Не мога да се преструвам на безразличен. В мен се чете като в отворена книга...
И двамата имаме този проблем, каза си Жозефин, аз също съм предвидима и прозрачна. Достатъчни му бяха двайсет и четири часа, за да се насити.
Господин Сандоз продължаваше да идва при Ифижени. Носеше цветя, шоколадови бонбони, които оставяше на малката полица от ИКЕА. С вечния сив костюм, бяла риза, бял шлифер, който не сваляше от гърба си, приличаше на човек, тръгнал на разходка, издокаран в празничните си дрехи.
- Не бих искала да ви засягам, защото не е въпрос на възраст, но
вие... много сте сив за вкуса на Ифижени.
- Госпожо Кортес, аз съм посивял целият. И сърцето ми е пълно със сажди...
В най-скоро време и нея щяха да я засипят сажди.
Бяха минали шестнайсет дни, откакто се разделиха на перона на Сейнт Панкрас. Тя отбелязваше дните с малки чертички в полето на една тетрадка. Отначало започна да брои часовете, после се отказа. Многото черни чертички се отразяваха зле на самочувствието й. От шестнайсет дни нямаше никаква вест от Филип. При всеки телефонен звън сърцето й започваше да думка, изкачваше планина и падаше в подножието като сизифовия камък. Обаче не се обаждаше той. Защо не звънне? Беше си направила списък с причини, всяка придружена от аргументи.
Изгубил е телефона си и моите номера? Твърде невероятно.
Претърпял е злополука? Щеше да се разбере.
Претрупан е с работа? Неоснователна причина.
Върнал се е при Доти Дулитъл. Възможно. И тя драсна на листа чифт отворени обувки и обици.
Все още обича Ирис. Възможно. Нарисува две големи сини очи и счупи молива.
Чувства се неудобно пред Александър. Или пред Зое. Вероятно. Нима аз не скрих от момичетата, че се видях с него в Лондон?
Или... и моливът се търкулна на листа.
Беше й се наситил и преситил.
Не е харесал миризмата ми, малката синя вена на лявото ми бедро, вкуса на устата ми, гънката на дясното ми коляно, горната ми устна, венците ми... хъркала съм, отдала съм се без задръжки, недостатъчно страстно, държала съм се като глупава патка, не се целувам добре, любя се като дърво.
Не късаш с жена, понеже разстоянието между носа и устата й е прекалено късо или защото има слаби венци! А защо не? Ами ако според теб именно в това е идеалът за красота, за съвършенство? Спомни си как в последния клас на гимназията беше разка-рала Жан-Франсоа Кутелие, защото твърдеше, че дядо Горио имал двама синове. „Не! Две дъщери, Анастази дьо Ресто и Делфин дьо Нюсенжан.“ - „Сигурна ли си? Бях убеден, че са двама синове.“ Погледна го - красотата му се беше изпарила като по чудо.
Желанието. Този парфюм, който не сме в състояние да затворим в шишенце. Колкото и да ругаем, да умоляваме, да чупим пръсти, да му предлагаме цялото си състояние, то си остава непостоянно и неуловимо.
Тя повика баща си. Имам нужда от теб, дай ми знак. Чувствам, че ще се разпадна. „.. .Когато излезеш, ангел мой, пияна от щастие, пази се в тъмното от коварна портокалова кора.“ - „Какво е това? Цитат ли?“ - „Не. Предупреждение с много приложения.“
Беше полетяла по стълбите на хотела с главата надолу, защото се подхлъзна на портокалова кора.
Щеше ли да изгуби Филип заради „коварната портокалова кора“?
Тя написа „оранж“ в гугъл. Появиха се следните резултати: телефонната компания „Оранж“, плодът портокал, градът Оранж, „Портокал с часовников механизъм“, оперният фестивал в Оранж, Генеалогия. Кликна на „генеалогия“ и стигна до Филибер дьо Шалон, принц Оранжки, роден в Лон льо Соние, предал краля на Франция Франсоа I, вземайки страната на Карл Пети. Предател. Филип ме е предал. Върнал се е в прегръдките на опасната албионка. Лон льо Соние, родният град на Руже дьо Лил, автора на „Марсилезата“.
Тя се сви на любимия си стол с тапицирана седалка, приятно извити подлакътници и удобна облегалка за гърба, от която не я заболяваше кръстът. Любовта ми се разпада: една целувка в кухнята, един цитат от Саша Гитри, едно бягство в Лондон и едно тъй дълго очакване, което ме държи в ужасно напрежение.
Спасяваше я работата по хабилитацията. Запрелиства бележките си. Докъде беше стигнала? До магнита, който слагали на корема, за да запазят желаното дете, или между бедрата, за да предизвикат аборт? До занаятчийската кондика, според която работният ден трябвало да приключва на смрачаване? За да повишат производителността, някои майстори карали хората си да работят на свещи след здрачаване, което било забранено. Оттук и изразът „работя на черно“. Мислите й се лутаха в безпорядък.