Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Беше зърнала Лука отдалече под разлистените дървета в квар-талната градинка. Обикаляше с ръце в джобовете на неизменния дъфел. Тя се скри с Дю Геклен зад едно дърво и изчака да се отдалечи. Какво иска? Дали не е разбрал от портиерката, че е ходила у тях и е разкрила двойната му самоличност? Не смееше да си признае, но сърцето й се свиваше от страх. Ами ако я нападне? Дю Геклен изръмжа, щом го забеляза, козината му настръхна.
В криминалната полиция предполагаха, че престъпникът е някой от обитателите на кооперацията. Следите водят към вас, й беше заявил инспектор Гарибалди намръщен. „Защо веднага не подадохте оплакване, когато ви нападнаха през ноември? Нападателя ли прикривахте? Познавате ли го?“ „Изобщо не го познавам! - мънкаше Жозефин всеки път, когато той й задаваше този въпрос. - Не исках да тревожа дъщеря си Зое. Баща й загина трагично, нападнат от крокодил, и си мислех, че още една трагедия ще я съсипе..Той я наблюдаваше, кимаше не особено убедено. „Забиват ви нож в гърдите и първата мисъл, която ви минава през главата, е да не безпокоите дъщеря си?“ - „Естествено...“ - „Аха... според мен това си е чист мазохизъм или аз нищо не разбирам! А как успяхте да избегнете ударите?“ Жозефин го гледаше втренчено и учудено. Вече беше отговорила на този въпрос. „Благодарение на една кутия, която приятели на мъжа ми бяха изпратили и в която имаше една негова маратонка.“ Инспекторът се усмихна развеселен. „Една маратонка! Виж ти... Оригинално! Човек винаги трябва да си носи по една, когато излиза вечер! - и без никаква връзка превключи на въпрос за Англия. - Съвсем случайно бяхте в Лондон, когато бе убита капитан Галоа... Не беше ли по-скоро за да си осигурите алиби?“ - „Бях там, за да се срещна с английския си издател. Мога да го докажа..- „Известно ви е, че тя не ви харесваше.“ - „Забелязах го.“ - „Щеше да се види с вас на другия ден, в който...“ - „Не ми беше известно.“ - „Впрочем тя е оставила бележка... Искате ли да я прочетете?“
Подаде й бял лист, на който полицайката беше написала с едри букви с черен маркер: ДА СЕ РАЗРОВИ ОКОЛО РВ. ДА СЕ РАЗРОВИ ОКОЛО РВ. „Вероятно е искала да ви разпита допълнително за тази среща, тоест „рандеву“. Да е имало някакво разногласие между вас двете?“ - „Не. Нейната неприязън ми беше непонятна. Мислех, че не ме харесва.“ „Аха - злобно се изсмя той, - с това ли си обяснявате разпитите! Ще се наложи да измислите нещо друго... Или да си наемете много опитен адвокат. Защото нещо не ви върви...“ Тя избухна в сълзи: „Стига вече! Нали ви казвам, нищо не съм направила!“ - „Всички така говорят, госпожо! Най-опасните престъпници винаги отричат и се кълнат в майка си, че са невинни...“ Той силно изтропа с показалци по бюрото си, сякаш изпълни соло на барабани. Прекрати номера, когато негов колега мушна глава през вратата и каза: „Имаме нови показания. Невероятно! Близка на сервитьорката. Върнала се от тримесечно отсъствие, била в Мексико и разбрала за приятелката си. Най-добре е да дойдеш и ти.“ „Да... - отвърна инспекторът. - Идвам, а вие сте свободна, но вашият разказ не е много убедителен. На ваше място сериозно бих се замислил!“
Всеки път, когато излизаше от кабинета на инспектора, срещаше някои от съседите. Чакаха, седнали на дървените пейки в коридора с мърлявите стени. Не смееха да говорят помежду си. Вече се чувстваха виновни. Господин и госпожа Мерсон негодуваха, синът на госпожа Пинарели се усмихваше загадъчно, сякаш знаеше висши тайни и присъстваше проформа, а Льофлок-Пинел и Ван ден Брок се чувстваха огорчени.
- Направо сме безсилни! Ако откажем да дойдем, ще ни тикнат в затвора - негодуваше госпожа Ван ден Брок и бясно въртеше очи.
- Не е вярно! - успокояваше я съпругът й. - Права си, непоносимо е, но сме длъжни да спазваме процедурата. Няма никакъв смисъл да се нервираме, напротив, трябва да се държим съвсем спокойно.
Госпожа Льофлок-Пинел си беше извадила медицинско, за да си спести разпитите.
И откъде накъде убиецът ще е някой от нас? - питаше се Жозефин. Защото вуйчото на Басониер с досиетата си е подхранвал отмъстителния дух на семейството, гневно, задето е натикано да живее в миша дупка? Госпожица Дьо Басониер има досиета за всичко живо. Не само за обитателите на вход А! Дори и да съм познавала три от четирите жертви, това не ме прави задължително съучастница! А сервитьорката дори не съм я виждала, не зная как изглежда! Тази история е абсурдна. Капитанът ги е насочила към мен. Нервирах я с нещо още при първия ни разговор. Създавам такова впечатление у някои хора: от самото начало ме преценяват като мекушава, безволева, дори глупава. А може би не е харесала книгата ми? Искала е да стане писателка, а пък са й отхвърлили три ръкописа. Питала се е защо аз съм пробила, а не тя. „Да се разрови около срещата.“ Дори не се е изразила правилно. Човек не разравя около срещите, а дълбае, чопли във връзка с някакви идеи, рови, обмисля.