Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Удар по армията напред. След това - атака срещу другата отзад. Беше единственият им шанс. Родственичките бяха изтощени. Елейн беше искала от тях много портали, за да придвижват войските през тях. Умората им означаваше, че няма да разполага с никакви преливащи за тази битка. Жените щяха да са много натоварени с правенето на малки портали, за да пренасят ранените в Майен за Цяра.
Армията й беше малко по-голяма от тази на Тварите на Сянката, но бойците й бяха изтощени, някои в редиците дори клюмаха. Дори тези, които стояха твърдо, бяха с червени кръгове около очите. Все пак имаха драконите на Алудра. Това трябваше да е достатъчно.
Не беше спала предната нощ. Беше я прекарала в търсене на вдъхновяващи думи, в търсене на нещо, което да може да каже този ден, нещо, което да е важно. Какво казва човек, когато всичко отива към край?
Спря Лунна сянка пред строя на андорските войници. Думите й щяха да се пренесат със сплитове до цялата армия. С изненада видя как някои от айилците се приближиха, за да слушат. Изобщо не би си помислила, че ще ги интересуват думите на влагоземска кралица.
Когато отвори уста, за да заговори, слънцето угасна.
Елейн замръзна и погледна стъписано нагоре. Облаците се бяха раздвоили - често го правеха, когато тя бе наблизо, една от проявите на връзката й с Ранд, - тъй че беше очаквала открито небе и светлина за тази битка.
Слънцето все още грееше, но затулено. Нещо плътно и тъмно се изтъркаля пред него.
Всички бойци погледнаха нагоре и вдигнаха ръце, докато мракът ги поглъщаше. Светлина! Трудно беше да се овладее и да не потръпне.
Разнесоха се викове. Ридания, вопли, отчаяни крясъци. Елейн събра цялото си самообладание и смуши кобилата напред.
- Това е мястото - обяви тя и усили гласа си с Единствената сила, за да се разнесе над полето, - където ви обещах, че ще спечелим. Това е мястото, където ви казвам, че времето ще продължи, че земята ще се изцери. Това е денят, в който ви обещавам, че светлината ще се върне, че надеждата ще оцелее, че ние ще продължим да живеем.
Замълча. Зад армията, по стените на Кайриен, се бяха струпали хора: деца, жени и старци, въоръжени с кухненски ножове и котли с вряла вода, която да излеят долу, ако тролоците успеят да унищожат армията и да щурмуват града.
Безопасността, предлагана от градските стени, беше измамна. Стените не означаваха почти нищо, след като врагът имаше Властелини на ужаса. Елейн трябваше да съкруши тролокската армия бързо, за да не й позволи да се съедини с по-голямата сила на юг.
- От мен се очаква да ви вдъхна увереност - извика Елейн на бойците. - Но не мога! _Няма_ да ви кажа, че земята ще оцелее, че Светлината ще надделее. Направя ли това, ще ни лиша от отговорността.
- Това е наш дълг! - продължи тя. - Нашата кръв ще бъде пролята днес. Дошли сме тук, за да се борим. Не го ли направим, земята ще умре! Светлината ще падне пред Сянката. Този ден не е за празни обещания. Нашата кръв! Кръвта ни е огънят в нас. Днес кръвта ни трябва да ни тласка да надвием Сянката.
Мъжете бяха извърнали погледи от мрака горе и гледаха нея. Елейн изпреде светлина високо в небето и извика:
- Нашата кръв е нашата страст! Твърде много от това, което чувам от армиите си, е за съпротива. Не можем просто да се съпротивляваме! Трябва да им покажем нашия гняв, нашата ярост от това, което направиха. Не трябва да се съпротивляваме. Днес трябва да _унищожаваме_.
- Нашата кръв е земята ни. Това място е наше и ще остане наше! За нашите бащи и майки, за нашите деца. Нашата кръв е огънят ни. Дойдохме, за да я дадем. По целия свят други армии са изтласкани. Ние няма да отстъпим. Задачата ни е да пролеем кръвта си, но да умрем _в настъпление_. Няма да останем на място, не! - Пое си дъх. - Ако искаме да имаме Светлината отново, трябва да я _направим_ наша! Трябва да си я върнем и да отхвърлим Сянката! Той иска да ви отчае, да спечели тази битка още преди да е започнала. Няма да му позволим! Ще унищожим тази армия пред нас, после и другата зад нас. А след това ще занесем нашата кръв - нашия живот, нашия огън, нашата страст - на другите, които се борят. И оттам тя ще се разпръсне до победа и до Светлината!
Не знаеше каква реакция трябваше да очаква от бойно слово. Беше чела всички велики насърчителни слова, особено произнесени от кралици на Андор. Като по-млада си беше представяла ръкопляскания и викове - отклика, с който тълпата изпращаше веселчун в някоя шумна кръчма.
Вместо това мъжете вдигнаха оръжията си към нея. Извадени мечове, вдигнати пики, след което затупаха с крака по земята. Откъм айилците отекнаха няколко вика, но андорците я гледаха със строги очи. Беше им вдъхнала не бойна възбуда, а решимост. Това сякаш бе най-искреното чувство. Пренебрегнаха мрака в небето и извърнаха очи към целта.