Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Има ли някой тук?
Майката бърже стана. На входа се бе надвесил един мургав мъж и надничаше вътре. Той носеше цели обувки и панталон и риза със защитен цвят, на раменете си имаше еполети. На широкия му кожен колан висеше пистолет в кобур, а отляво на гърдите беше закачена голяма сребърна звезда. Полицаят бе килнал фуражката си с меко дъно. Той барабанеше с пръсти по здраво опънатия брезент, който кънтеше като тъпан.
— Има ли някой тук? — попита отново полицаят.
Майката отговори:
— Какво искате, мистър?
— Какво мислите, че искам? Искам да зная кой е тук.
— Е добре, само трима души. Аз, една баба и дъщеря ми.
— Къде са мъжете ви?
— Отидоха да се измият. Пътувахме цяла нощ.
— Откъде сте?
— От Салисо, Оклахома.
— Не може да стоите тук.
— Мислим да тръгваме нощес и да прекосим пустинята, мистър.
— И добре ще направите. Ако утре до това време не сте се махнали, ще ви пратя в затвора. Не искаме никой да се задържа тук.
Лицето на майката потъмня от гняв. Тя бавно се изправи на крака. Приближи се до сандъка със съдините и измъкна оттам един чугунен тиган.
— Мистър — рече тя, — ти имаш униформа и револвер. Такива като теб в нашия край не смеят много-много да надигат глас. — И тя пристъпи към него с тигана. Той откопча кобура. — Хайде, стреляй — каза майката. — Жените можеш да плашиш само. Добре, че мъжете не са тук. На кайма ще те направят. В нашия край такива като теб си държат езика зад зъбите.
Мъжът отстъпи две крачки назад.
— Да, но сега не сте във вашия край. Сега сте в Калифорния и ние не искаме тук да се задържат разни оки.
Майката се спря. Тя объркано загледа полицая.
— Оки ли? — каза тихо тя. — Оки?
— Да, оки! И ако, като дойда утре, сте още тук, ще ви натикам в затвора. — Той се обърна, приближи се до съседната палатка и пак забарабани с пръсти по брезента.
— Има ли някой тук? — попита той.
Майката бавно се прибра под навеса. Тя сложи обратно тигана в сандъка. И бавно се отпусна на земята. Роуз от Шарън тайно я наблюдаваше. И когато видя лицето на майка си нервно да потрепва, тя затвори очи и се престори, че спи.
Слънцето се спусна по-ниско, но горещината не намаляваше. Том се събуди под върбите и почувствува, че устата му е засъхнала, тялото му цялото е в пот, а главата му тежи. Той бавно стана и тръгна към брега. Там съблече бърже панталона и ризата си и влезе в реката. Веднага щом се потопи във водата, жаждата му изчезна. Той легна в една плитчина. Течението леко го полюляваше. Том се опря с лакти в пясъчното дъно, гледайки пръстите на краката си, които стърчаха от водата.
Едно бледичко, слабичко момче изпълзя като животинче от тръстиките и бързо се съблече. То се гмурна в реката като воден плъх и пак като воден плъх заплува, оставяйки на повърхността само носа и очите си. И изведнъж момчето видя главата на Том, видя, че Том го гледа. То заряза играта си и седна на дъното. Том каза:
— Здравей!
— Здрасти!
— Воден плъх ли имитираш?
— Да. — Момчето заотстъпва лека-полека към брега с предпазливостта на невестулка; после подскочи, събра бърже дрехите си и се изгуби сред върбите.
Том тихо се изсмя и в този миг чу да го викат с все сила: „Том! Том!“ Той седна във водата и изсвири през зъби — оглушително изсвирване с вариация накрая. Клоните на върбите се размърдаха и из тях изскочи Рути.
— Майка те вика — каза тя. — Върви по-скоро.
— Ей сега. — Той стана и закрачи през водата към брега, а Рути с учудване и любопитство загледа голото му тяло.
Като забеляза, че тя го гледа, Том рече:
— Хайде, да те няма. Махай се! — И Рути избяга. Том чу как тя с развълнуван глас, без да се спре, вика Уинфийлд. Той облече горещите дрехи върху студеното си, мокро тяло и тръгна бавно през върбите към палатката.
Майката бе запалила огън от сухи върбови клони и топлеше на него вода в едно котле. Тя видя Том и веднага изпита облекчение.
— Е, майко, какво има? — попита Том.
— Страхувах се за теб — отвърна тя. — Идва един полицай. Каза, че не можем да останем тук. Страх ме беше да не те срещне. Страх ме беше да не се сбиеш с него, ако ти каже нещо.
Том рече:
— Защо ще се бия с него?
Майката се усмихна.
— Защото… той говореше такива едни работи… самата аз едва не го ударих.
Том грубо и непринудено сграбчи ръката й, разтърси я и се изсмя. После седна на земята, като продължаваше да се смее.