Острието на Тишал

— Ами, как да ти кажа… — промърмори Хари. — Причината е в реката. Това е нейната река.

— Вече не е — отвърна Гибелта на Каин.

— Сигурен ли си? Носим се надолу по потока и какво всъщност се е променило? Листата продължават да падат, птиците продължават да летят. Рибата да скача. Реката си тече. — Хари затвори очи и сънливо въздъхна. — Шана обичаше да ми казва, че животът е река; човекът е като малък водовъртеж, който известно време се опитва да ѝ се противопостави, но после се развива и реката го отнася. Нищо не се губи. Малко по-надолу по течението се завихря нов водовъртеж и нищо не се печели. Животът си е просто живот, точно като реката си е просто река. Друг път ми казваше, че реката е песен, а човекът или птицата, дървото или каквото друго съществува — единицата — всъщност представлява поредица от ноти, малка подтема, онова, което наричаме мотив. Той може да звучи силно или слабо, може да бъде част от песента за дълго време или за кратко, но в края на краищата песента си остава едно цяло.

— И последно какво е? — попита тихо Гибелта на Каин. — Песен или река?

Хари сви рамене.

— Откъде да знам, по дяволите? Дори не съм сигурен дали е имала предвид което и да е от двете. Тя беше богиня, не философ. Но познаваше живота и смъртта. Не се страхуваше да умре; знаеше, че умирането е част от кръговрата — че нейният малък водовъртеж ще се влее отново в течението на реката.

Гибелта на Каин кимна разбиращо.

— Значи ти можеш да понесеш загубата си, защото чувстваш, че всъщност не си я изгубил.

— Това е нейната река, хлапе.

— Както отбелязах по-рано — отвърна Гибелта на Каин, — вече не е.

Хари отвори съвсем леко очите си и погледна към него, без да извръща глава.

— Сигурно си забелязал сребърните руни върху Меча на свети Бърн — продължи Гибелта на Каин. — Според теб за какво служат те?

Хари не отговори, не помръдна, само гледаше: хищникът бе усетил, че е преследван от нещо по-голямо и по-жестоко.

— Признавам, че не знам за какво точно служат те — рече Гибелта на Каин. — Не ми се стори достатъчно важно, за да попитам. Но помисли върху следното: ако Вицекралят искаше просто да унищожи тялото ѝ, едно голо острие нямаше ли да е достатъчно?

Очите на Хари проблеснаха.

— Значи: докато очакваш смъртта от ръцете на враговете ти, не се утешавай с напразни мечти, че ще се срещнеш с Палас Рил в някакъв мъглив задгробен живот, където тя може и да е щастлива или поне доволна. Най-доброто, което може да е изпитала, е пълната загуба на съзнанието ѝ. Но по-вероятно е в този момент да пищи в някакъв неописуем ад и да продължи да го прави. Завинаги.

Настъпи продължително мълчание; чуваше се само плискането на реката в борда на кораба и единственото движение бе поклащането на палубата.