Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Преди пристигането си в Гартан Холд мъжът бе заявил, че търговецът на роби, от който бе избягал, го бе наричал Доминик; в Кириш-Нар, където се беше сражавал в котешките ями, той бе известен като Сянката; някога оцелелите от Ордата на Кулан го знаеха като к’Тал, а сега бе известен единствено като Изменника или Омразния. В Анханската империя го наричаха Острието на Тишал и Принца на Хаоса, и Враг Божий. В земите на Арта, света на актирите, му викаха Администратор Хари Капур Майкълсън.
Но навсякъде, където бе известен под някое от тези имена, всички го знаеха под друго име, истинското му име, името, получено от Абата на Гартан Холд.
Каин.
Най-голямата гордост на Гибелта на Каин бе, че той бе взел легендарното име и го бе превърнал в най-обикновен звук: едносрично презрително изсумтяване.
2.
В хладното утро на своето раждане, когато влезе в железопътния вагон, където, вцепенен от страданието си, лежеше сакатият, наричан някога Каин, Гибелта на Каин седна срещу него и попита:
— А сега как трябва да те наричам?
Койката, върху която лежеше сакатият, бе закована към стената на купето, към нацепеното дърво, от което бяха изкъртени седалките, за да ѝ се направи място. Мъжът беше привързан към нея с кожени ремъци през коленете, бедрата и гърдите, за да не падне при някое случайно разлюляване на вагона. В купето смърдеше на човешки изпражнения; Гибелта на Каин не беше сигурен дали сакатият се е изпуснал, или вонята беше просто последствие от падането му в замърсената вода на Великия Чамбайген, където се изливаше каналът на лагера в Седлото на Хрил.
Сакатият бе покрит с мръсно одеяло, просмукано на места от сукървицата, която сълзеше от покрилите тялото му рани. Той не помръдна глава, нито даде някакъв знак, че е чул въпроса на Гибелта на Каин; просто гледаше през изцапания прозорец към кълбящия се пушек от локомотива, който се отлагаше върху листата на дърветата край линията, придавайки им еднообразна гнила сивота.
Гибелта на Каин се настани върху изненадващо удобната възглавничка на отсрещната пейка. Известно време той просто седеше, взираше се в него, наслаждавайки се на гледката, вдъхваше миризмата, позволявайки на аурата на гнило отчаяние, обграждаща сакатия, да се просмуче в костите му, като топлината на родния му дом в зимна нощ. И въпреки това нещо липсваше, нещо, от което Гибелта на Каин се нуждаеше. Той все още не виждаше дъното в пустите очи на сакатия.
Изправен пред болката си, сакатият бе потънал в някакъв вътрешен кръг на животинско неразбиране; намираше се в състояние на някакво бленуващо полусъзнание, откъдето страданието му изглеждаше далечно, чуждо, като терзанията на въображаема жертва от някакъв стар, познат роман. Но Гибелта на Каин се беше въоръжил дори срещу тази жалка защита. Бяха го предупредили.
Той притежаваше едно устройство.
Наричаше го Огледалото на Каин; представляваше кутия приблизително с размерите на средно голяма пътна чанта, пълна с фини кабели и прозрачни стъклени крушки, които бяха захранвани от грифонов камък, по-малък от нокътя на кутрето на Гибелта на Каин. От двете ѝ страни имаше две позлатени дръжки; между тях бе разположено огледало от посребрено стъкло. Хващането на дръжките, проникването на тренирания му ум в глъбините на стъклото означаваше да навлезе в толкова интимна връзка, която далеч превъзхождаше вулгарността: сякаш бе извадил окото на мъжа и бе изчукал кървящата му очна ябълка.
Огледалото му отваряше врата към душата на човека, който някога беше Каин.
Гибелта на Каин се наведе напред, зарови пръсти в одеялото, покриващо обгорената плът върху гърдите на сакатия, сграбчи го и го усука.
— Може би не ме чу. Как да те наричам сега?
В отговор главата на сакатия се извърна настрани. Лицето му беше празно като сърцето му.
— Хари ли да те наричам? — попита учтиво Гибелта на Каин. — Вицекрал Гарете те наричаше Администратор… — той произнасяше чуждите думи с прецизно внимание — Майкълсън. Това ли предпочиташ?
Съзнанието бавно се върна в очите на мъжа, а заедно с него се появи и страданието; той гледаше към Гибелта на Каин през пелена от болка, а Гибелта на Каин се усмихваше.
— Не е редно да те наричам Каин — рече той. — Ти ми каза, че Каин е мъртъв — и аз знам, че това е истина. Защото аз го убих.
Изпълненият със страдание поглед се отмести обратно към прозореца и сакатият отговори с хриплив шепот, в който все още се долавяше отзвукът от воплите.