Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
3.
Дни наред — по време на цялото пътуване от Божиите зъби, по време на престоя в Хараха, докато подготвяха баржата, през първите дни от подлудяващо бавното пътуване по ленивите завои на Великия Чамбайген към Анхана — Гибелта на Каин разказваше историята на родителите си. Почти не говореше за себе си; вместо това разказа всяка случка с майка си и баща си, за която си спомни, без да спестява подробностите: от първия колан, който му беше сложил Терел, до меденките, които Марте печеше при началото на първите есенни дъждове; от бичуването, с което барон Тилиоу бе наказал Терел за това, че бе подрязал пискюлите на краката на любимата му кобила, до периода от яростни скандали, които родителите му вдигаха, когато момчето беше десетгодишно — тогава за пръв път научи, че Марте е била бременна, когато Терел се омъжил за нея, и то бременна от друг мъж.
Добро и лошо, драматично и тривиално, той разказваше всичко с най-малки подробности; искаше да съживи родителите си пред Хари, макар те да продължаваха да живеят в сърцето му.
Колкото и да беше странно, Хари като че ли разбираше каква е целта на Гибелта на Каин; той никога не го попита защо му разказва всичко това. Само от време на време изплуваше от морето от болка, за да подхвърли кратък коментар или да поиска разяснение по някой дребен детайл — понякога просто хъмкаше с разбиране.
Късно един следобед, докато баржата преминаваше през широкия завой, разделящ ниските, обрасли с трева хълмове, Хари каза:
— Съдейки по всичко, което ми разказа, разбирам, че никога няма да имам възможността да се срещна с родителите ти, нали?
Гибелта на Каин срещна погледна му и гласът му прозвуча сухо като камък в пустинята на майчината му родина.
— И двамата ми родители се намираха на Стадиона на победата по време на Възнесението на Ма’елкот.
— Без майтап? Умрели са, а?
— Да.
— Я виж ти. — Погледът му се зарея в някаква мъглива далечина, на много мили и много години оттук. — Знаеш ли, спомням си как мислех, докато се готвех да изляза на пясъка — криех се в отдушника на гладиаторския клозет, а колата с Ма’елкот и Тоа Сител и… и всички останали… тъкмо минаваше през портата, — та си мислех, че ако някой, когото съм обичал, е умрял заради нещо, подобно на онова, което се канех да направя, нямаше да намеря покой, докато не пипна копелето и не го убия с голи ръце.
— Я виж ти — повтори безизразно Гибелта на Каин.
— А ти къде беше?
Гибелта на Каин го погледна въпросително.
— Не си бил там — рече Хари. — Не си се намирал на стадиона.
— Откъде знаеш?
— Знам, че можеш да се биеш. Ако си се намирал там, или родителите ти са щели да оцелеят, или ти щеше да умреш.
— Бях… — Гибелта на Каин се принуди да замълчи, за да преглътне старата, позната болка. — … зает с други дела.
Хари обърна дланите си нагоре.
— Ти си елкотанин, нали? Любимо дете на Ма’елкот?
— Да.
— Добре. — За миг през лицето му премина една от кратките му горчиви полуусмивки. — Аз също.
Гибелта на Каин се намръщи.
— Ти?
— Да. Преминах през последния Ритуал на прераждането преди Възнесението. Покръстване с кръв и огън — белязан, подпечатан и осветен, това съм аз.
— Не го вярвам.
— Ма’елкот вярваше. — Хари сви рамене и махна с ръка, връщайки се към темата. — В онзи ден той призова Любимите си деца на стадиона. Ти защо не беше там?
— Аз… — Гибелта на Каин извърна поглед настрани; болката, причинена от спомените, го потресе — силна болка, като от пронизване с нож, непритъпена от изминалите седем години, неуталожена от увереността му, че неговата болка и неговата загуба са длетото, изсякло съдбата му. Тогава не бе успял да промени хода на събитията, както и сега не можеше да се пресегне през тези дълги седем години, за да ги промени.
Но болката…
Той имаше само една защита срещу нея: напомни си, че тя принадлежи на Рейт от Анхана. Аз съм Гибелта на Каин — каза си той. — Тази болка е ехо от нечий чужд живот.
— Намирах се в скрипториума на Посолството в Анхана — отвърна той, — пишех доклада си за убийството на Посланик Крийл, извършено от теб.
Хари изсумтя, което със същия успех би могло да означава и весело кикотене; след всичките тези дни в замъглените му очи най-после проблесна разпознаване.
— Помня те… — рече изненадано той. — Ти беше едно от хлапетата, които ме съпроводиха до кабинета му. Изтърси някаква мелодраматична глупост как Манастирите щели да тръгнат по петите ми; нещо такова. Да, точно ти беше — помня очите ти.