Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Младия ръководител се прибра към седем часа. Той вече знаеше за смъртта на съдията, но аз трябваше да му обясня какво е състоянието на майка ми. Казах му направо, без всякакви заобикалки, че не бива да влиза в стаята й. После двамата излязохме на страничната веранда и изпихме мълчаливо по едно уиски. Обърнах му толкова внимание, колкото и на сянката си.
След два дни погребаха съдията Ъруин под призрачния, украсен с мъх дъб в черковния двор. Преди това, в къщата му, минах заедно с всички пред ковчега му и се вгледах в мъртвото му лице. Ястребовият нос изглеждаше тънък като хартия и бе станал почти прозрачен. Кожата беше изгубила керемидения си цвят и само на скулите се забелязваше лек розов оттенък — работа на специалистите от погребалното бюро. Но четинестата рижа коса, оредяла сякаш още повече, стърчеше като нещо съвсем самостоятелно над куполообразния череп. Хората се нижеха край мъртвия, поглеждаха го, разменяха тихо по някоя дума и се нареждаха в другия край на гостната до огромните саксии с палми, донесени специално за случая. Така този факт — неговата смърт, се разтвори незабелязано в живота на обществото като капчица мастило, паднала в чаша чиста вода. Капчицата се разлива все по-нашироко и по-нашироко около точката на гибелната концентрация, разнася се и бледнее, докато от нея не остане и следа.
После стоях в черковния двор, докато се извършваше погребението и лопатите мятаха пръстта — смес от пясък и чернозем — в ямата, където вече лежеше съдията Ъруин. Мислех си как той беше забравил името на Мортимър Л. Литълпо, как беше забравил изобщо за неговото съществуване, но как Мортимър нито за миг не бе забравил съдията. Мортимър лежеше в гроба повече от двайсет години, ала не беше забравил съдията Ъруин. Спомняйки си за писмото в сандъка на сестра си, той се е усмихвал с безплътната си усмивка, кискал се е беззвучно и е чакал. Съдията Ъруин беше убил Мортимър Л. Литълпо. Но в края на краищата Мортимър уби съдията Ъруин. Но дали само Мортимър го уби? Дали и аз нямах пръст? Зависи как ще погледнеш. Размишлявах над този въпрос и се питах каква е моята отговорност. Би могло да се приеме, че тя е не по-голяма от отговорността на Мортимър. Мортимър беше убил съдията Ъруин, защото съдията Ъруин беше убил него, а аз бях убил съдията Ъруин, защото съдията Ъруин ме беше създал, и погледнато в такава светлина, Мортимър и аз бяхме само две оръдия на бавното, но неизбежно самоунищожение на съдията Ъруин. Защото и убийството, и създаването могат да бъдат престъпления, наказуеми със смърт, а смъртта винаги идва от собствената ръка на престъпника и всеки човек е самоубиец. Ако човек знае как да живее, той никога не би умрял.
Зариха гроба, оформиха отгоре закръглена могилка и я покриха с килимче нетърпимо зелена изкуствена трева, защото в черковния двор, под гъстата сянка на обвесените с мъхове клони и изпод дебелия слой сплъстена шума никога не никнеше жива тревица. След това последвах благочинното множество и оставих покойния под зелената трева — това сполучливо хрумване на погребалните бюра, което спестяваше на по-чувствителните души неприятната гледка на прясно разкопана пръст, говореше, че нищо особено не се е случило и завоалираше, тъй да се каже, значението на живота и смъртта.
Така аз се разделих с баща си и тръгнах по Крайбрежния. Вече бях свикнал да мисля за него като за мой баща. Което означава, че бях отвикнал да смятам за свой баща човека, който някога беше Учения прокурор. Изпитвах някакво облекчение при мисълта, че този човек не е моят баща. Винаги бях усещал върху себе си проклятието на неговото слабодушие или това, което според мен бе слабодушие. Той имаше хубава страстна жена, но друг човек му я беше отнел, беше станал баща на детето му, а той не бе намерил какво друго да направи, освен да си отиде, оставяйки й цялото си състояние, да се навре в някаква дупка като ранено животно и да прахоса умствените си способности и силите си в някакъв набожен кретенизъм. Беше праведен човек. Но неговата праведност нищо не ми говореше и аз нямах никаква полза от нея. А новият ми баща не беше праведник. Той беше сложил рога на приятеля си, беше изменил на жена си, беше приел подкуп и бе тласнал, макар и несъзнателно, един човек към самоубийство. Но беше вършил добро. И беше справедлив съдия. И ходеше с високо вдигната глава. До сетния си час. И не ми каза: „Слушай, Джек… ти няма да направиш това… няма да го направиш, защото… аз съм твой баща.“