Цялото кралско войнство

След два дни погребаха съдията Ъруин под призрачния, украсен с мъх дъб в черковния двор. Преди това, в къщата му, минах заедно с всички пред ковчега му и се вгледах в мъртвото му лице. Ястребовият нос изглеждаше тънък като хартия и бе станал почти прозрачен. Кожата беше изгубила керемидения си цвят и само на скулите се забелязваше лек розов оттенък — работа на специалистите от погребалното бюро. Но четинестата рижа коса, оредяла сякаш още повече, стърчеше като нещо съвсем самостоятелно над куполообразния череп. Хората се нижеха край мъртвия, поглеждаха го, разменяха тихо по някоя дума и се нареждаха в другия край на гостната до огромните саксии с палми, донесени специално за случая. Така този факт — неговата смърт, се разтвори незабелязано в живота на обществото като капчица мастило, паднала в чаша чиста вода. Капчицата се разлива все по-нашироко и по-нашироко около точката на гибелната концентрация, разнася се и бледнее, докато от нея не остане и следа.

После стоях в черковния двор, докато се извършваше погребението и лопатите мятаха пръстта — смес от пясък и чернозем — в ямата, където вече лежеше съдията Ъруин. Мислех си как той беше забравил името на Мортимър Л. Литълпо, как беше забравил изобщо за неговото съществуване, но как Мортимър нито за миг не бе забравил съдията. Мортимър лежеше в гроба повече от двайсет години, ала не беше забравил съдията Ъруин. Спомняйки си за писмото в сандъка на сестра си, той се е усмихвал с безплътната си усмивка, кискал се е беззвучно и е чакал. Съдията Ъруин беше убил Мортимър Л. Литълпо. Но в края на краищата Мортимър уби съдията Ъруин. Но дали само Мортимър го уби? Дали и аз нямах пръст? Зависи как ще погледнеш. Размишлявах над този въпрос и се питах каква е моята отговорност. Би могло да се приеме, че тя е не по-голяма от отговорността на Мортимър. Мортимър беше убил съдията Ъруин, защото съдията Ъруин беше убил него, а аз бях убил съдията Ъруин, защото съдията Ъруин ме беше създал, и погледнато в такава светлина, Мортимър и аз бяхме само две оръдия на бавното, но неизбежно самоунищожение на съдията Ъруин. Защото и убийството, и създаването могат да бъдат престъпления, наказуеми със смърт, а смъртта винаги идва от собствената ръка на престъпника и всеки човек е самоубиец. Ако човек знае как да живее, той никога не би умрял.