Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
Амбър седеше неподвижно. Избягваше да помръдва, тъй като движението обикновено бе свързано с неприятни усещания в скованите й мускули. Беше насочила вниманието си навътре към себе си, опитвайки се да открие и най-малката следа, която да й подскаже, че убийството е било нейно дело.
Белият боен костюм висеше на закачалката в ъгъла, подобно на застинало разумно същество. Джек отсъстваше — бе отишъл да преглежда документите и записите в Планетната полиция. Докато го нямаше, струваше й се, че костюмът я следи непрестанно.
От постоянното напрежение, докато се взираше в себе си, я болеше главата. Но не можа да открие нищо, различно от житейския й опит. Нищо, което да намеква за намесата на Ролф. Въпреки това знаеше, че е там. Сигурна бе в това. Тя бе програмирана да убива!
„Да убиваме, господарю! Ще се бием ли днес?“
Амбър повдигна рязко брадичка. Очите й се навлажниха и тя вдигна юмручета да ги изтрие. Едва сега забеляза, че бойният костюм сияе с неестествен блясък. Тръпки пробягаха по гърба й. Костюмът бе толкова близо, че би могла да го докосне. Амбър се замисли за духа на непознатия войн, който обитаваше вътрешността, за невидимия призрак, който жадуваше да убива, за да живее, и живееше, за да убива.
Потрепери и наведе глава. Фантом бе мъртъв. А дори и да не беше мъртъв, беше заспал дълбоко. Въздъхна и отново се съсредоточи върху медитиращото си съзнание, в търсене на истината.
Дясната ръкавица потрепери. Повдигна се, извъртя се и се протегна към нея, сякаш в мълчалива благословия.
Фантом се протягаше към лъчистата топлина на съществото, което седеше пред него. Харесваше Амбър, макар да признаваше Джек за свой господар. Къпеше се във физическата енергия, която сияеше около него, колкото и мъчителна да бе честотата й.
Отново се бе пробудил.
Уинтън крачеше забързано по коридорите и използваше скрити врати, за които знаеха малцина, с твърдото намерение да се озове колкото се може по-далеч от операторната. Изтри полепналите по горната му устна капчици пот. Би могъл да убие човека, с когото бе разговарял, и да се отърве веднъж завинаги от него… но така щеше да е още по-добре. Сега можеше да се отърве едновременно от Джек и Пепус. Достатъчно бе Джек да последва инстинктите си и той щеше да направи записите обществено достояние.
Усмихна се злобно и се отправи към вътрешността на двореца, който един ден можеше да бъде негов. Беше дал на Джек тласък, който Пепус не би съумял да неутрализира.
16.
Колин лежеше в леглото, загледан в тавана на стаята и малко изнервен от възцарилата се потискаща тишина, особено сега, когато Бигъл го нямаше. Сграбчи инструмента за упражнения и отново се захвана да повтаря познатите процедури, опитвайки се да си възвърне изгубената сила. Въпреки че се упражняваше само с едната ръка, по челото му се стичаше пот и скоро не само пижамата, но и чаршафите се намокриха. Най-сетне настъпи моментът за заслужен отдих.
В този миг блесна екранът на стената отсреща.
— Добре се справихте, преподобни. Скоро мускулната функция ще бъде възстановена почти напълно. Приключихте ли?
— Да — отвърна запъхтяно Колин.
— Чудесно — екранът угасна и лицето на терапевта изчезна. Колин откачи датчиците от дясната си ръка. Беше твърде изморен, за да продължава с упражненията. Вместо това гледаше към потъмнелия екран.
— Свети Колин?
Пресегна се и включи отново екрана.
— Кой е? Ти ли си, Маргарет?
Преподобната Маргарет, негов първи заместник, му се усмихна от екрана. Имаше силно, волево лице, което излъчваше честност.
— Почти приключих събеседването с кандидатите за ваш секретар. Надявам се, че утре ще можете да присъствате на окончателния избор?
— Със сигурност ще съм по-добре — обеща Колин. — И без това съм изостанал с работата. Не мога да разбера обаче защо отпрати момичето. Амбър знаеше какво прави, макар да не беше Скиталец.
— Преподобни? — Маргарет стисна устни. — Тъкмо тя ви нападна.
— Глупости. Познавам я твърде добре.
— Може би. — Изображението трепна за миг. — Имате посетител, много настоятелен. Пуснах го преди минутка… всеки момент ще бъде при вас.
— Хубаво — изсумтя Колин. Прекъсна връзката и почти веднага дочу тихи стъпки в коридора. За миг сърцето му бе сковано от ужас — същия, какъвто бе изпитал в коридора на двореца, когато почувства, че тялото не му се подчинява. Пое си жадно въздух и направи опит да потисне надигащата се паника.