Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Не го знам. Никога не съм го чувала. — После се сетих друго и възкликнах: — Обаче помня, че има брат на име Бартоломео!
— Прекрасно — промърмори недоволно той, но слезе от коня, хвана го за юздите и известно време ме води така, като слуга. Докато накрая не забеляза един седнал върху буре мъж, който слагаше стръв на въдицата си. Брат Гуидо му кимна и на най-лошия милански диалект, който бях чувала, рече: — Джорно! Добър ти ден! Кристофоро и Бартоломео?
Рибарят запрати една слюнка с цвят на сребриста стрида към брат Гуидо и моят приятел отстъпи две крачки. Но човекът очевидно не бе враждебно настроен — когато слюнката му се надигна и запълзя, аз си дадох сметка, че той просто държи червеите за стръв в устата си, за да бъдат топли и за да може да говори, трябва да ги изплюе. Бях толкова заета да се старая да не повръщам от погнуса, че изобщо не чух отговора му. Но кимането му бе достатъчно изразително, така че малко след това ние вече вървяхме в указаната от него посока. Скоро стигнахме до малка къщурка с нисък покрив и оригинална архитектура. Големите парчета бъчви, от които беше изработена, й придаваха вид на корабче. От полуотворената врата се носеха миризми, които бях започнала да харесвам и които бяха като хляба и солта за брат Гуидо — на мастило и пергамент. Дори и без навитата на свитък карта, изрисувана над вратата, ние вече знаехме, че сме на правилното място.
Вътре, с гръб към нас, седеше писар, който драскаше нещо върху пергамент, опънат върху наклонена дъска. Когато се появихме, той не вдигна глава, което ми даде възможност да сръгам брат Гуидо в ребрата и да му посоча един дълъг рафт на отсрещната стена — пред нас се редяха стотици дървени цилиндри — карти, издълбани и белязани като нашата.
Без да вдига очи от работата си, писарят се обади:
— С какво мога да ви помогна?
Дълбоко в себе си сигурно се бях надявала, че пак ще мога да видя синьор Кристофоро. Ала гласът, който чухме, не бе неговият — трябва да беше брат му.
— Бихте ли могли да ни разчетете една карта, сър? — попита брат Гуидо.
— Ние не разчитаме карти — правим ги! — дойде сухият отговор.
Реших да се намеся аз.
— Но, синьор, изминахме дълъг път, а и ще ви платим добре!
Де да можеше да ме погледне! Знаех си, че гласът ми не бе сред най-силните ми страни, но гърдите ми определено щяха да ни помогнат. Оказа се обаче, че няма никаква нужда да използвам старите си хитрини, защото от задната част на магазина до нас достигна един добре познат глас:
— Лучана!
Вярно е, че със синьор Кристофоро никога не сме били кой знае какви приятели, но голямата услуга, която той ми направи във Венеция, го превърна в мой приятел за цял живот. Аз се втурнах в обятията му и той ме целуна по двете бузи, очевидно не по-малко радостен от срещата ни от мен.
— Не се надявах, че ще те заваря тук! — възкликнах. — Помислих си, че вече си тръгнал да обикаляш моретата и да картографираш света!
Той потри срамежливо патладжанестия си нос и промърмори:
— Не че не се опитвам. Върнах се у дома, за да поискам помощ от нашия дож, след като венецианският дож или по-скоро дожаресата… ме прогониха оттам. — Усмихна се тъжно.
— Значи не са ти сторили нищо?
— Нито косъм от главата ми не е паднал! — отговори той и онагледи думите си с разрошване на сплъстената си червена коса.
За пореден път се удивих на променливата природа на майка ми. Тя скопи лодкаря, който трябваше да ме отведе от нея, но мъжът, който бе планирал цялото бягство, просто изпрати вкъщи, защото ми е приятел.
Брат Гуидо продължаваше да стои като статуя зад мен, а погледът, с който поздрави синьор Кристофоро, беше хладен като планински вятър. Обаче скоро бе обезоръжен, защото морякът го удари приятелски по гърба и възкликна:
— Аха! Значи това е твоят приятел, когото тръгна да търсиш, а? Добра среща, човече! Радвам се, че и двамата сте успели да избягате от своите затвори! А как е Нивола?
Сетих се за бедния моряк, който в момента гниеше без очи и без топки в затвора на баща ми, и само успях да кимна:
— Жив е. — И сведох виновно глава. Не излъгах, но и не можех да кажа цялата истина на синьор Кристофоро от страх, че ще откаже да ни помогне.
— Хубава вест — усмихна се домакинът ни. Брат Гуидо също се усмихна. После синьор Кристофоро ни представи синьор Бартоломео — точно толкова грозен, но и точно толкова добронамерен човечец като него, и накрая всички се усмихнахме един на друг. Синьор Кристофоро улесни значително нещата, като повтори въпроса на брат си: — Но какво правите тук? С какво мога да ви помогна?