Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Нещо не схващам.
— Обаче аз — да. Не разполагаме с много време!
Той хвана отново юздите на жребеца и се метна на него. Извлече ме нагоре още по-безцеремонно и от преди. Срита горкото животно толкова силно, че то буквално се стрелна през горичката. Звездите се завъртяха над главите ни като в планетариум, а вятърът засвири в ушите ми. Наложи се да изрева въпроса си от страх да не би Зефир да го отнесе.
— Нямаме много време преди какво?
— Преди двайсет и първия ден на март — Нова година за флорентинците и нова империя за Медичите! — Извърна глава към мен, за да го чуя. — Преди първия ден на пролетта!
Девета част
Генуа, март, 1483 г.
Първа глава
Пътуването ни до Генуа бе по-лошо и от най-лошото досега.
Радостта ми от събирането ни с брат Гуидо не можеше да бъде изживяна, близостта ни не можеше да се радва на плод, защото сега се съревновавахме със самата пролет. Брат Гуидо изчисли, че остава по-малко от седмица до двайсет и първия ден на март — ден, който и християнските, и езическите календари определяха като първия ден на пролетта, защото в момента течаха идите, или петнайсетият ден. Той бе абсолютно сигурен, че атаката ще започне на този ден, и то не само защото картината славеше сезона на пролетта, а и защото одата на Полициано бе посветена изцяло на темата за предстоящата пролет и обновлението, и новия световен ред, и всякакви други многозначителни идеи. Аз не разбирах нищо от поезия, но пък вярвах на собствените си очи — Флора, образът, за който бях позирала, бе централна за цялата картина на Ботичели, и тя бе единствената, която гледаше наблюдателя в очите, тя бе единствената, която бе на крачка пред приятелите си, тя бе тази, която бе натежала с обещанието за нещо ново. Не можех да пренебрегна и иронията на този факт — преди близо година моят последен клиент и приятел в леглото Бембо ми бе обещал, че аз ще бъда най-важният образ в платното на Сандро Ботичели. Тогава бях взела тези думи за ласкателство — днес обаче вече знаех истината.
Армията на Лудовико Сфорца вече беше по петите ни. Брат Гуидо ми беше казал, че господарят му ще мобилизира войниците в мига, в който открият липсата на неговия боен кон и на моя милост. Веднъж дори с очите си видяхме огромната пехота — дребни като мравки в един планински проход в далечината, но на не повече от ден езда от нас. Армията на Седемте напредваше, а с нея и пролетта. Не след дълго планините свалиха бляскавите си бели шапки, за да ги заменят с тучни зелени пасища с бели селца, виещи се спираловидно по склоновете. В зелено се обагри и всичко надолу към брега, чак до лазурната синева на морето и кораловите крайбрежни пещери. Топлият дъх на пролетта — онзи първи, така дълго чакан ден от годината, когато най-сетне захвърляш мантията си — бе сега за нас предупредителен сигнал за обръщането на сезоните. Приливът идваше.
А оставаха още толкова много загадки, на които не бе отговорено. Каква е ролята на Генуа в целия този заговор? Как е възможно този град държава също да е член на Седемте, щом вече бяхме видели седемте пръстена, доказващи участието в конспирацията?
— Освен ако названието „Седемте“ не се отнася до останалите конспиратори, които са се присъединили към Лоренцо де Медичи, мозъкът на целия заговор — отбелязах на глас.
— В такъв случай би трябвало да се кръстят „Осмината“, не мислиш ли? — изтъкна моят спътник. — Не, не. Готов съм да се обзаложа, че господарят на мястото, където отиваме, не носи такъв пръстен. Защо, това вече не мога да ти кажа. Просто имам усещането, че Генуа няма никакъв пръст в заговора.
В това и аз бях готова да повярвам, стига да не беше присъствието на Симонета — Перлата на Генуа, нейното прочуто лице — ясно като бял ден в картината.
В планинското градче Ториля конят на Мавъра счупи подкова, така че бяхме принудени да спрем за малко. Може и да не ви се вярва, но това бе и първата ни почивка, откакто бяхме потеглили на път. Двамата с брат Гуидо си поделихме една кана вино и самун хляб в близката странноприемница, настанени на една от външните маси, за да наблюдаваме едновременно и входовете на градчето, и ефективността на ковача, който работеше в другия край на площада. Далече под нас, на ръба на морето, постепенно изникващ изпод пластовете мъгла, се очертаваше град с високи сиви крепостни стени, чиито покриви и кули сребрееха като айсберг.
Генуа.
За пореден път развихме картината, затиснахме я с големите си чаши и се вторачихме в красивите черти на последната фигура от тази живописна сцена — Симонета Катанео, прочутата и отдавна споминала се красавица, за която брат Гуидо твърдеше, че била изрисувана абсолютно точно.