Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
— Ами, исках да кажа… Какво ни интересува нас? Така де, та те са само…
— Французи — довърши той.
— Да.
Устните му се извиха в лека усмивка и той изрече:
— Всички живи същества са равни в…
— Очите на Бога ли? — довърших изненадано аз.
Той сведе очи към чашата си и изломоти сконфузено:
— Мисля, че това не е правилно. Всеки от Седмината си има по цяло кралство и множество поданици, а сега просто са решили да предизвикат касапница, само и само да съживят една отдавна забравена мечта за империя. Не ти ли се иска да предотвратиш новите кръвопролития? Вече видя онези страшни военни машини в подземията на замъка Сфорца. Искаш ли да ги видиш как се стоварват върху невинни семейства? Върху деца? Освен това, след всичко, което Седмината сториха, след всички загинали наши приятели, след всичките левги, които изминахме досега и след всичките загадки, които разрешихме, не ти ли се иска просто да спреш Лоренцо и неговите съюзници?
Сетих се за майка ми и промърморих:
— Иска ми се.
— В такъв случай не разполагаме с много време. — Пресуши виното си.
Аз кимнах и отбелязах отрезвяващо:
— Краят е наблизо.
— Близо.
— Какво?
— Близо. Краят е близо.
— Направо не мога да повярвам, че дори и когато сме под такова напрежение, ти пак продължаваш да ме поправяш!
— Може да е последната ми възможност да те науча на нещо.
Не казах нищо повече, но усетих как в гърдите ми се надигат грозни предчувствия. За да ги задуша, бързо пресуших чашата си.
Платихме на ковача с парите от колана ми и се отправихме към оградения с високи стени град в далечината. Обърнах се само веднъж и си помислих, че ми се привижда — като че ли зърнах една висока фигура в одежди на прокажен, застанала точно в центъра на площада, който току-що бяхме напуснали. Наблюдаваща ни с очи като две сребърни монети.
— По-бързо! — прошепнах в ухото на брат Гуидо, който държеше юздите.
Последната отсечка от пътуването ни като че ли се оказа най-дългата. По някаква странна игра на природата колкото повече се приближавахме към града през крайморската равнина, толкова повече той се отдалечаваше — като далечна планина, към която всички се стремят, но никога не достигат. Накрая все пак наближихме портите. Когато се смесихме с тълпите търговци и гости, струпали се отпред с надеждата да влязат, брат Гуидо се извърна на седлото и прошепна:
— Както вече ти казах, тук не обичат нито пизанците, нито венецианците, затова се налага да не издаваме нито произхода, нито имената си. Но между Генуа и Милано има договор за сътрудничество, така че ще използвам печата на Сфорца още веднъж, за да влезем. Запомни — аз съм милански войник, а ти си моята куртизанка. И нося писмо за дожа.
— За дожа ли? — стреснах се аз. Как е възможно баща ми да ни е изпреварил дотук?
— Успокой се. Господарят на Генуа също се нарича дож. Между Генуа и Венеция има редица прилики — и двата града разчитат на морето, и двата града се стремят към превъзходство както по отношение на търговските пътища, така и на военноморската си мощ. И двата си имат по един светец, който почитат много повече от всички останали — вие си имате свети Марко, те пък — Йоан Кръстител. Говори се дори, че Джовани Батиста, както наричат по тези места Кръстителя, бил погребан тук — показват и подноса с отсечената му глава. Самият дож в момента се казва Джовани Батиста. Виждаш ли? В сърцето на всяко съперничество винаги лежи сходството!
Портите на Генуа бяха разположени между две кули близнаци — мрачни и високи, и украсени с бойници подобно на две абаносови корони. Двамата неугледни стражи ни пуснаха без особени затруднения — изглеждаха почти заспали, когато погледнаха печата на Сфорца, след което просто ни махнаха да влизаме. Ако те бяха образец за военната мощ на Генуа, значи военният съюз на Седмината не би се сблъскал с особена съпротива от страна на този град. Двамата пазачи бяха пълна противоположност на брат Гуидо, който бе висок и силен като бряст, в нова униформа и броня, която дори след седмица по пътищата не бе изгубила нито грам от блясъка си.