Тайната на Ботичели

— Да вървим при тях тогава!

Поехме през лабиринта от улици на Генуа — така мрачни, че едва виждахме пътя си. Къщите наоколо бяха толкова високи, а горните им етажи бяха приближени толкова много един към друг, че почти се докосваха и буквално закриваха слънцето. Слънчевите лъчи проникваха само тук-там, единствено в пролуките — пронизваха мрака като ками и ни помагаха да продължаваме напред. Благодарение на такива светли петънца забелязах, че почти всички големи къщи и палати са облицовани в черно-бял мрамор и приличат на порове. Впрочем на порове воняха и улиците — на пикня и на смрадта на уличниците, увиснали по ъглите. Бях чувала, че проституцията в Генуа била сезонен бизнес — защото през студените месеци моряците са в открито море и намират утеха в собствените си хамаци, а през лятото, когато получават отпуските си, се насочват към пачаврите от пристанището, за да им помогнат и те да припечелят нещо. Поговорката гласеше: „През зимата задници и маруля, през лятото — супа и слива“. Както изглеждаше, пролетта бе началото на печалбарския сезон на уличните труженички. Моряци с кухи очи се криеха в сенките на тези високи и затворени улички, които дори морският бриз не успяваше да проветри, и допринасяха за всеобщата смрад със сините облаци дим от своите опиумни лули.

Накрая се озовахме до проблясващите води на залива, на чийто бряг, подредени една до друга като гора от стрели, се изправяха мачтите на множество кораби. Огледах бледосинята линия на хоризонта, увиснала между морето и земята в далечината, търсейки ниския градоносен облак на огромна флотилия, насочена към нищо неподозиращата Франция. Ала там не се виждаше все още нищо — хоризонтът бе чист като детска сълза. В този безоблачен ярък ден цялата идея за заговор ми се струваше крайно невероятна. Генуа ни посрещна съвсем невинна — едно оживено пристанище, в което всеки си гледаше своята работа. Над всичко това се извисяваше висока каменна кула — етаж след етаж, с бойници в средата и на върха. Около зъбците на кулата кръжаха чайки, кацаха върху тях, а после се стрелкаха към водата, за да грабнат плячката си. Насочихме се директно към кулата, както вероятно мнозина преди нас. Накрая се озовахме сред живописно скупчени къщички и магазинчета. Уличките бяха пълни с рибари, предлагащи улова си на странния акцент, който разпознах от разговорите със синьор Кристофоро, и с техните жени и деца, плетящи мрежи с пръсти, които бяха толкова чевръсти, че движенията им се сливаха. Рибарите гледаха да се изпарят от пътя на нашия огромен кон, възрастни и деца стояха и зяпаха като риби как минаваме покрай тях на тази черна планина. Очевидно бе, че привличаме твърде голямо внимание.

— Как му беше името на този твой приятел?

Стори ми се, че долових нещо ново в гласа на брат Гуидо — като че ли не му харесваше особено, че съм си намерила друг съюзник, при това млад мъж.

— Кристофоро — отговорих.

— Не, имам предвид фамилното му име! — сряза ме той.

Замислих се и отговорих: