Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Ага!
Едва чул гласа й, Рюстем се закова на място. „Ага ли? Какъв ти ага – възропта наум. – Паша! Паша! Рюстем паша! Ваше превъзходителство“.
Но като се обърна към нея, на лицето му вече грееше усмивка.
– Желаете ли нещо, моя красива принцесо?
– Ботушите ви! – обади се пак Михримах с леден глас.
– Моля!
– Ботушите ви, казах. Да бяхте си поръчали специални ботуши за левия крак.
Рюстем залитна като ударен с юмрук. Усети, че се люшка. Не намери какво да й отговори.
– Поръчайте си ботуши при някой добър майстор. И му кажете да повдигне левия отвътре. Така ще стъпвате равномерно.
След което Михримах си обърна гърба и взе да разглежда розите в градината. Рюстем остана като истукан, едва намери сили да измърмори.
– На вашите заповеди!
„След нощта настъпва утро, принцесо! Търпение. Не се знае какъв ден ще се роди!“ – често й казваше Есма.
И всеки път Михримах отговаряше по един и същ начин:
„Кога, Есма? Кога? Не се ражда никакъв ден за мен! За мен вече няма утро!“ '
„Почакайте! Очакват ви много хубави дни. Вчера момичетата гледаха на бакла. Накарах ги да гадаят и за вас. До три дни сте щели да получите хубави новини. А на прага ви стоял някакъв посетител“.
Новините пристигнаха даже преди трите дни. Падишахът ръководеше военния поход в Италия и изпратената от него вест за победа бързо разведри сърцата и настроенията в Османската империя, почернени преди това от смъртта на валиде Хафза султан, от убийството на Искендер Челеби и от неочакваното смъртно наказание на великия везир Ибрахим паша.
Хюрем първа чу новината. Капитанът на кораба, който току-що доплува в Мраморно море и веднага хвърли котва при Къз Кулеси, изтича право в двореца. Отиде при Хюрем, преди да се представи на извикания от Амасия престолонаследник – принц Мустафа, на когото султан Сюлейман повери трона си, докато отсъства заради военния поход. Така или иначе, Мустафа въобще не излизаше от Стария дворец, тъй като спазваше препоръките на майка си да не се среща очи в очи с Хюрем и децата й.
Хюрем изслуша с наострени уши разказа на капитана вестоносец, втренчил поглед в нея през решетката на паравана, след което му каза:
– Донесохте ни щастие! А пък ако ми съобщите и най-важното, че Негово Величество моят султан е поел обратния път към дома, ще бъдете възнаграден от щедро по-щедро и на този, и на онзи свят!
Откакто Мустафа дойде в Истанбул, за Хюрем нямаше миг покой. Вярно, не бяха с него под един покрив, но все пак сън не я хващаше. Често не мигваше от страх: и при най-малкия шум й се струваше, че ей сега от мрака, пред собствените й очи, ще изплуват изпратените да я удушат палачи. Прималяваше й на сърцето само като си представеше, как ще й съобщят нещо лошо за децата. Наостряше уши за всеки разговор, при всеки шепот. Промени дори режима на храненето. Сега мисълта й бе вкопчена изцяло в Михримах, Баязид и Джихангир, тъй като принцовете Мехмед и Селим бяха заминали на похода заедно с баща си султан Сюлейман. Не позволяваше да им поднасят храни и напитки, които не са били проверени от личния й дегустатор. Ако принц Баязид й кажеше: „Валиде, аз вече пораснах!“, а Михримах й се подиграеше, тя въобще не им обръщаше внимание.
– Напразно се престаравате! Вече са измислени такива отрови, които действат чак след цял месец! Аллах да ни пази! – обясни веднъж Михримах, но думите й не свършиха никаква друга работа, освен ди и наплашат още повече.
– Ти, дъще, ще трябва да вземаш нужните мерки! – засече я Хюрем – Не разчитай на никого!
Всеки час, всяка минута от престоя на заварения син в Истанбул се превръщаше в кошмар за Хюрем. Нощем, щом се затвореше в стаята, започваше да си шепне сама така, че и стените да не я чуят:
– Копеле Гюлбахарино! На всичко отгоре и жена си довел! Въобще не се надявай! Не си точи зъбите падишах да ми ставаш! Да не се казвам Александра Анастасия Лисовска, ако оставя трона на теб!
Настръхналото, напрегнато, отчаяно, намръщено и войнствено поведение на майка й подлудяваше Михримах.
– Добре де, валиде! – опита се веднъж да я вразуми. – Не бяхте ли вие тази, която предложи на господаря да остави Мустафа като негов наместник? Не казахте ли на татко: „Така е редно. Извикайте големия си син. И държавата да не остава без управление, а и ние да се разтъжим за него“. Защо е сега тази истерия?
– А какво трябваше да направя, дъще? Какво друго ми оставаше щом има установена традиция? И да не го бях казала, баща ви щеше да го направи. Тази красива твоя глава не схваща ли какви сметки прави вашата валиде, каква тактика прилага? Постъпваме така, сякаш искаме да докара сина на Гюлбахар тук и да ни досажда до втръсване, защото искаме вярата на нашия господар в нас да нараства все повече и повече, да укрепва неговото доверие в нас.