Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

– Надявам се, че сте се видели с майка ми?,

Рюстем се отърси от размислите си.

– Беше заповядала още като пристигнем, да й се представим, така че още с праха по краката си отидохме при нея и целунахме полата й. „Подлец! Подмазвач!“ – възмути се наум Михримах.

– И господарят се е срещнал с вас. Така казват.

Рюстем се поклони чак до земята, като че ли пред него бе застанал самият султан Сюлейман.

– Нали ви казах! За вашия роб Рюстем този ден е денят на щастието. Аллах ни дари три пъти с щастие. Представихме се пред падишаха, нашия господар. Бяхме удостоени с височайшето му внимание. Облякохме везирската мантия и застанахме в Дивана. Целунахме ръката на валиде султан. А сега се опиваме от вашата красота така, както славеят от розата!

Михримах избухна в неподправен смях:

– За бога, ефенди, та вие изобщо не приличате на славей пред роза!

В гласа й прозвуча повече присмех, отколкото удоволствие от неговото сравнение. А в себе си повтаряше: „Какъв ти славей, гарван с гарван такъв!“

– От разговора с нашата валиде сигурно сте разбрали какво е намислила да прави.

Да, беше разбрал! Усмивката му замръзна. Приведе се леко и прошепна на Михримах:

– Да! Ние искахме час по-скоро да направим сватбата и да ви прегърнем, но вашата майка е на мнение, че ще можем да се оженим чак догодина. Толкова късно! – допълни след кратко мълчание.

– Колкото по-късно, толкова по-добре! – не се сдържа Михримах да го изрече набързо.

– Моля? Какво казахте? – учуди се Рюстем.

Като чуха репликата на господарката си, Есма и двете придворни бързо извърнаха глави настрани да скрият смеха си.

Михримах продължи още по-настъпателно:

– Казахме, колкото по-късно, толкова по-добре! За да не се пропусне нещо. За да се довърши спокойно цялата подготовка. А вие пък да построите в това време нашата къща.

– Ах, разбира се... – съвзе се Рюстем. – Господарят също постави този въпрос. Той щял да ни подари за сватбата двореца, който вдигат сега до Стария дворец. Но при първа възможност ще си построим собствен дом. Даже му избрахме мястото, в Юскюдар.

Михримах не знаеше нищо за това. Достатъчен и предостатъчен и беше този толкова изкуствен разговор.

– Ех! – каза. – Смятам да си тръгвате вече!

Рюстем отново взе да се колебае: „Дали да й хвана ръката и да и целуна?“. Вместо това се поклони до земята.

– Ще броя времето ден след ден!

Този израз се стори доста познат на Михримах, сепна се:

– И защо?

– Ще броя времето ден след ден до мига, когато ще си принадлежим един на друг.

– Не ви съветвам! – изрече го на един дъх. – Като дете и мен ме залъгваха така, но да броиш дните е празна работа! Всяко нещо си идва с времето. Бъдете щастлив!

Рюстем наведе глава и се обърна. Ето че пак не разбра какво му каза.

И дъщерята на Сюлейман ли щеше да очаква с нетърпение деня на сватбата или му намекваше: „Няма значение!“ Пристъпи с десния крак напред. След него цял се изви, за да протегне и левия. Но въпреки всички усилия, не успя да удържи тялото си и то се наклони към по-късия крак „Проклет крак!“ – изправи се отново той. Мира не му даваше!