Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]

Михримах забеляза, че двете придворни видяха това и прихнаха в смях, но веднага млъкнаха.

– Чухме, че Истанбул ви се е отразил добре. Станали сте везир.

– Щедростта на господаря е безгранична! – проговори с гордост Рюстем. – Плюс това Негово Величество отличи своя раб и с титлата паша.

Михримах мразеше превзетите приказки. И преструвките, че се изненадваш от това, което е известно на всички.

– Така ли? – попита тя, като се постара да прикрие в тона и притеснението си, и досадата. – Тогава трябва още веднъж да честитя на негово превъзходителство пашата. Сигурно много се радвате.

Рюстем се поклони отново в знак на благодарност.

– Обаче – отрони тихо – нищо друго, дори и това, че станах везир паша, не ме е направило толкова щастлив, колкото срещата с нашата красива принцеса!

Едва тогава Михримах вдигна очи от земята. Не защото й омръзни да гледа ботушите му, а за да прецени искрен ли е комплиментът или не.

Да, не изглеждаше зле. Не беше чак такъв красавец, но не можеше да се каже, че е и грозен. От яд, че майка й я накара да го наблюдава тайно иззад пердето, въобще не го беше разгледала. Веждите изглеждаха странно, като изскубани с пинсети. В контраст с тях, гъсти, дълги ресници закриваха черни очи. Имаше правилен нос. Но отсега си личеше, че с напредването на възрастта върхът му щеше да расте все повече и повече, докато стане грамаден като патладжан. Брадата бе катраненочерна. Явно, преди да се появи в двореца, беше ходил на бръснар. Мустаците – късо подрязани. Това очертаваше набиващата се на око празнина между тях и устната. „Тези мустаци никак не ми харесват! – си каза и допълни: – Преди всичко друго ще му кажа, че трябва да ги остави както си му е редът“.

И устните бяха странни. „Хайде, скъпа – укори се сама. – Измисляш си под вола теле, та и за мустаците му се хвана. Какво му е на устата! Даже може да мине за хубавец. Здрав, снажен, силен, суров“.

А Рюстем мислеше, че през целия си живот не беше виждал по-голяма красота. И тя щеше да принадлежи на него!

От деня, в който разговаря с Хюрем за пръв път, той се беше щипал може би милион пъти, за да се увери, че не сънува. Даже нощем не спеше от страх, да не би да го сполети нещо лошо или да не пропадне всичко. Особено като пуснаха слуха, че е прокажен. „Ето на! – си каза. Сънят свърши. Как можа да повярваш, че Хюрем хасеки ще склони да ти даде едничката си дъщеря точно на теб?“